До другия живот- довиждане!

"Днеска си тука говориме- като нема никакви останки, близките да идат горе, да земат малко от землята, да земат некоя дреха му. У едно сандъче че го сложат и да го закопат."

Докато слушам възрастната жена, към нас приближават семейство пенсионери. От спомена за загиналия младеж приказката ни, подкарана на мелодичния торлашки говор, възвива към това как се живее в Горни Лом, има ли препитание, как е било преди години, защо запада селото и как безизходицата принуждава по-младите да приемат опасната работа в оръжейната, дори когато заплащането е обидно ниско, а условията на работа- неприлично лоши.

"Много ги натискаха за количество през последните месец-два и от сичко ги лишиха- нема храна, нема дрехи, едно кафе на нощната смена имаше, и него им го зеха", обяснява мъжът и след дълга пауза събира вежди, поглежда ме и тихо добавя: "А у същото време им отрезаха парите". Така стигаме до въпроса, който мъчи хората тук- какво е станало "горе", както наричат района на бившия военен завод, минути преди пет следобед, на 1 октомври 2014 година?

Неправилна утилизация или експлозия в машината за мелене на взривни вещества са работните версии за причините за взрива в оръжейната на "Видекс" АД в село Горни Лом- е становището на Прокуратурата на Република България, обнародвано на официалния сайт на институцията в края на миналата седмица. Цитирам: "Разрушенията и жертвите са в резултат на изключително голямото количество взривни вещества, преработвани и складирани в завода. Най-вероятните към момента версии за причините за взрива са: Възникване на експлозия на взривно вещество в машината за мелене на това вещество, при опериране с експериментален взрив; и/или неправилна манипулация на етап от утилизиране на мините. Версиите са съвсем начални и следва да бъдат потвърдени или отречени от съответните експертизи. Разследването продължава."

Какви са причините за взрива ще кажат разследващите. Излизам от съдебната терминология и влизам в изпепеления цех, няколко часа преди експлозията, с работник от първата смяна.

"Така ще го направят, че да излезем пак ние виновни. Условията на труд са много тежки. Мизерни. Притискат ни. Работи се на три смени, на непрекъснат цикъл. Всичко се работи в едно хале", казва Румен Петков- работник от първата смяна в деня на промишлената авария. Разказва ми стъпка по стъпка как точно се прави обезвреждането на една мина. Нормата е 100 мини на човек на смяна. Но напоследък изпълнителният директор ги натискал лично за по-големи количества. Смените се засичали, не им давали време да почистят работните си места преди предаването на машините, а в цеха имало разтоварени над 5-6 хиляди мини. Били ги предупредили, че от понеделник (днес- 6 октомври!) щели да минат на режим четири бригади по 12 човека, на  24 часа режим.

Слушам и се опитвам "да вляза в обувките" и да почувствам как живеят оръжейниците от барутната фабрика в Горни Лом. Предприятието, което е давало хляб на местните хора- труден и черен, но хляб. Предприятието, което през последните години все по-малко им е давало сигурност и все повече ги е мачкало и превръщало в роби... И което на 1 октомври уби приятелите им от втората смяна.

"Натискаха ни. Искаха количества. Засекохме се двете бригади. Ние още не бехме излезнали от сградата, когато те почнаха да работят. Заради толкото бързане работихме плътно до два и половина, докъде се преоблечем, те вече беха почнали. Загубихме много приятели и колеги. Сега се питам, а ако каквото се е случило, се беше случило точно в този час? Заедно с нас там по това време беха и бустерите (бел. авт. така наричат работниците, които правят т.н. "бустери"- пулове или касети, съдържащи взривни вещества). Те са 5-6 човека и са редовна смяна. Можеше сега да търсят останките на 40 човека..."

Според Румен Петков в барутната фабрика са работили между 50 и 60 човека.

Как оценява условията на труд енергетикът на фабриката Цецо Антов, който от 15 години всеки ден е влизал в този завод?

"Когато гръмна, бях в селото. Взеха ме с кола веднага- да обезопасим завода от ток. Взривът стана в 5 без 8 минути. Бащата на момчето- Мишко, лека му пръст, вуйчо му и още един-двама от работилницата, бяха горе. Видяхме, че нищо не е останало. Прибрахме се. И чакаме. До ден днешен чакаме нещо...", остава незавършена приказката си Цецо Антов.

"Много ги притискаше Големия. Емил Митков. Искаше много работа. Искаше големо количество бройки да се направат. А те са некакви нови мини тия... Имам чувството, че ако той не беше дошъл тоя ден, не щеше да стане това. Гарантирам. 100 на 100. Той ако не беше дошъл, да даде зор на хората... А имаше и много неизкарана продукция. За мен това е човешка грешка. Кой я е направил? Не мога да кажа. Кой да каже? Няма кой да каже..."

След трагедията Цецо Антов не иска и да чуе повече за завода. При никакви условия не искат да стъпят "горе" всички работили в завода, с които успях да се срещна.

"Никой не го иска тоя завод тука. И от селото никой не го иска. Макар че останахме без работа. Загубихме приятели, колеги... Как да отидем там?!"

Казват, че загубите са част от нашия живот. Носим ги като белези от рани. Някои са по-дълбоки и по-трайни, други- почти незабележими. Едни ни правят по-добри или по-силни, а от други- дълго ни боли. Така е не защото го искаме, или защото това е редното. Просто нямаме друг избор. Казват още, че смъртта е опрощение. Дори да е така, пак трябва време гневът да отболи, страхът да се укроти, душата да прости. За близките на загиналите в оръжейната фабрика, за приятелите и колегите им- за всичко това е много, много рано. Те искат да изключат от живота си преживяното на 1 октомври 2014 година.

Поговорихме си днес в "Калейдоскоп" с хората от село Горни Лом. За спасението и за изкуплението. За ада на делничната безизходица. За болката на останалите в Отсамното и постигнатата свобода на преминалите в Отвъдното. Така- докато се питах кога и как позволихме едно такова райско кътче природа, като това сред което е вписано село Горни Лом, да се превърне в гробница на надежди- се сетих за Станислав Стратиев. И макар че той е от 2000 година в Отвъдното, тази негова импресия безмилостно ни изправя пред огледалото на днешния ни ден:

"Животът е пълен с недоразумения, но най-голямото недоразумение е самият живот. Да вземем нашия например. В него всички са недоволни. И управляващи, и управлявани. Управляващите са недоволни от управляваните, защото последните са недоволни от тях. Според управляващите животът е хубав. Или поне не толкова лош. Според управляваните животът е именно толкова лош. Според едните са хубави най-вече перспективите. Според другите са лоши най-вече перспективите. Първите смятат, че лошото е минало, демокрацията цъфти и дава обилни плодове. Вторите казват, че първите приличат на Хамлет и Хорацио, бродещи из гробището. Кой е прав? На чия страна е истината? Там е работата, че и двете страни са прави. Недоразумението е, че не става дума за един и същ живот. Управляващите живеят в друг живот. Те живеят в други къщи, получават други заплати, движат се по друг начин, летуват и зимуват по друг начин, хранят се по друг начин и пътуват по света по друг начин. Лекуват се по друг начин, за тях законите звучат по друг начин и дори документите си за самоличност вадят по друг начин. Децата им учат по друг начин и внуците им се раждат по друг начин. Това е техният живот и той е хубав. Управляваните живеят в един много по-различен живот и той е лош. Това са два живота, които почти не се срещат. Затова и възникват недоразумения. Затова и не може да се случи необходимото единение - в два различни живота сме. Няма как да се срещнем. Единение е възможно, ако живеем един живот. Не толкова хубав, и не толкова лош, просто друг. Дотогава ще се разминаваме. Затова- довиждане до другия живот!"

Аз съм Ваня Минева. До другия понеделник- дочуване!