Едно пътуване на "Северняци" до Унгария

От Видин отпътувахме 30 минути след полунощ на 18 август, петък. След еуфорията, която беше обхванала част от "екипажа" в автобуса,  негово величество "Сънят" ни надви и проспахме пътуването през Румъния. И на двете граници не събудихме никакво подозрение, затова митническият контрол мина без проблеми. Около 10 часа преди обяд вече бяхме в Цеглед.

Програмата за първия ден не предвиждаше нищо друго, освен почивка и запознаване с местните забележителности. Затова част от групата ни решихме да идем до Будапеща! Все пак, дунавски чеда сме, нали?

Тук няма да разказвам колко време се лутахме и колко души питахме, преди да намерим жп-гарата на Цеглед. Няма да разказвам и за късмета да попаднем на много любезна румънка на билетното гише, която ни помогна да си купим групов билет, с намаления и за децата. Разбира се основната заслуга тук беше на Илонка, която показа перфектни познания по румънски език. Иначе унгарските железници са досущ като нашите...

И така- тръгнахме от Цеглед, и след едночасово пътуване, благополучно, както пише Алеко, "тренът ни влезе под огромния свод на пещенската гара. Там- гъмжило, народ..." Ние, обаче, не влязохме в бюфета, а се запътихме към централния площад, където са някои от знаковите сгради на столицата. Разбира се, от сърце благодаря на Изабела Семова за това, че влезе в ролята на екскурзовод. Видяхме величието на Парламента и гвардейците пред него, площада на Ракоци, паметника на Лайош Кошут, разходихме се по брега на Дунав, където са отливките на обувки, които напомнят на унгарците за евреите, издавени по времето на Хитлер. Не минахме по нито един от мостовете, но наблюдавахме отстрещния хълм- Буда, където е рибарското селище и стар харем, превърнат в музей. Един от подлезите до Парламента е музей на Унгарската революция от 1956 година.

Изобилието от архитектура, история и култура сякаш хипнотизира и мисля, че не случайно наричат Будапеща "Кралицата на Дунава". Усещането, с две думи, е за омайваща красота...

За съжаление, времето, с което разполагахме за разходка, беше ограничено,  защото бързахме за обратния влак. На гарата отново последва малко лутане и опасността да изпуснем влака беше реална... Разгеле, макар и в последния момент, уцелихме правилния влак, и никой от нас не остана на перона- сигурна съм, защото Таня, като грижовна майка ни броеше, докато се настанявахме в купето... Още един час обратно към Цеглед, където, естествено, пропуснахме организираната вечеря, но какво пък- наситихме се на красотии, запечатахме ги на снимки и дълго ще си спомняме... Така приключи един прекрасен ден, изпълнен с впечатления... И не само аз мисля така....

В следващите два дни- 19 и 20 август всъщност, показахме на унгарската публика на какво сме способни. Няма да е нескромно, ако кажа, че в градчето Тапиос, завладяхме публиката- и местната, и международната. Вторият ни ден обаче започна с организационни въпроси, които касаеха привеждането ни във вид, подобаващ на танцьори - гладене на носиите, сплитане на плитки, дисциплина и спазване на сценично поведение...

Но ние сме си изпълнителни и в уреченото време, в прилежен вид, се качихме в автобуса и потеглихме за Тапиос. Там, заедно със съставите на Унгария, Естония, Чехия, Латвия и Турция, участвахме в церемония пред паметника на Свети Стефан- създателя на Унгария. След това пъстрото ни шествие премина по улиците на Тапиос. Церемония имаше и пред училището, където бе открита дървена статуя, която символизираше местните забележителности. После се завихриха танците на народите... Казвам "завихриха", но се досещате, че глаголът приляга само на нашите танци, затова и напълно си заслужихме овациите и наградата.

Не останахме незабелязани и след концерта... Любезните домакини се бяха погрижили да ни нагостят, естествено, с унгарски гулаш, който наподобява нашия гювеч. Дискотеката пък наподобяваше вечеринките от близкото минало на нашите родители, но емоцията беше на макс. Слушахме жива унгарска музика, на която, разбира се, хванахме цаката и заиграхме български хора. И турците, и латвийците, и чехите, пък и местните, се опитваха да хванат нашите стъпки-без особен резултат, обаче... Е, и ние научихме нещо- не знам дали е традиция, но в чест на рождения ден на един от организаторите, играхме танца на машиниста. Какво представлява ли? Всъщност, всички които са на дансинга, се хващат за ръце и оформят тунел, през който минавахме един по един. На изхода на тунела чака рожденникът, подава малка чашка, в която сипва от местното питие, за което дълго ще си спомняме- Палинка /нашата плодова ракия/. Признавам си, не можем да се мерим по гостоприемство с унгарците, защото само чакаха да се опразнят купите с гулаш и чашите с Палинка, за да досипят... С палинка за "бай-бай дринк", ни преследваха и в автобуса. Но пък, дали защото това е друга тяхна традиция, или защото харесаха групата ни, ни изпратиха с песен.

От песента им нищо не разбрахме, но беше ясно, че и те ще ни запомнят-надявам се, с добри чувства... Ще ни запомни, сигурна съм и бабката, която покани нашия ръководител на вихрен танц, но...няма да издавам повече...

И пак- нощувка, закуска и отново на път- за Кечкемет, където бяха концентрирани тържествата, посветени на Свети Стефан. Разходка из улицата на занаятите и местнте производители, снимки, покупки, отново шествие с останалите състави /и тук няма да казвам нищо за знамето.../, концерта ни с нова, по-завладяваща програма, нова награда... След концерта от диктофона ми не можа да се скрие Арън Ковач, арт директор на Музикалната компания, която организира фестивала. И той си призна, че харесва българската музика и танци, които завладяват публиката.

Колкото и да не ни се искаше, последният ден от екскурзията на "Северняци" в Унгария дойде. Обща снимка пред общежитието в Цеглед, и отново на път - обратно към дома...  Този път- през Сърбия. На митницата- щателна проверка на автобуса. И както шило в торба не стои, така и диктофонът ми пак влезе в действие, а в капана му падна семейството. Ива, Андрей и синът им Венци- те направиха своя дебют на международна сцена и са доволни.

Удовлетворен от представянето ни бе и Ерик Петров, още повече, че за подготовката си положихме много усилия.

И така- "Довиждане, Унгария!". Мисля, че се представихме достойно и си заслужихме всички подаръци- морални и натурални. За трите дни видяхме много неща- видяхме чисти и подредени градчета, видяхме много свежи цветя, пъстри паркове и градинки, видяхме денонощно работещи светещи фонтани, видяхме местната почистваща фирма, чиито работници след полунощ събираха боклука, а на сутринта улиците блестяха. Какво не видяхме, ще попитате? Ами не видяхме бездомни кучета... Така и не разбрахме, къде скриха унгарците кучетата си, докато ние бяхме там...

Иначе срещнахме любезни хора и толерантни шофьори, слушахме и концерт на млада рок-група, която веселеше хората на панаира в Цеглед. Научихме и няколко унгарски думи- наздраве и благодаря.

А аз благодаря: на "Северняци"- за емоцията, която споделихме заедно; на шофьора Ники, който изтърпя всичките ни прищевки, и на Цвети и Деси, които ми превеждаха. Всяка прилика с действителни лица в този разказ е напълно нарочна, а ако някой се е почувствал засегнат, моля за извинение. Моля за извинение и тези от "Северняци", които не намериха място в репортажа, но нали знаете- диктофони дебнат отвсякъде... Никога не знаеш какво ти е подготвил един журналист...

Колкото до срещата ни с останалите участници във фестивала, лично аз ще запомня танца с бирата и бебето на чехите и интересните носии на чехкините, ще запомня хубавата латвийка Елена и изпълнението на турския състав с дървени лъжици. Друго не ме впечатли особено....

Може и да съм пристрастна, но от нашия, българския фолклор, по-хубаво няма!

Още разкази от първо лице чуйте в звуковия файл.