Памет за подпоручик Иван Тодоров от Ново село

В дните след Великден, когато все още небето е отворено за среща между живите и мъртвите, искам да ви разкажа за една жена, запазила и предала скъпи спомени.

В своя живот всеки от нас има  моменти, в които се гордее, че е българин. Че е наследник на народ, създал своя държава преди повече от 1300 години, свой език и писменост, които дарил на славянския свят и после отстоявал с векове пред чужди завоеватели. 

Но има и други, в които сякаш четка е изтрила нашата памет, а събитията са станали преди стотина години. Събития, в която нашите прадеди са защитавали онези достояния, отпреди 1000 години -  държавност, език и писменост, свобода за поробени братя. И тогава се обръщаме отново към златния фонд от човешки съкровища - хората, които пазят и предават на поколенията памет за събития и личности. Опираме отново до човешката памет, защото българското училище и читалище са само на 150 години, а хартията и мастилото са били лукс за голяма част от населението. Вече ви разказах за подпоручик Иван П. Тодоров от видинското село Ново село, загинал преди 100 години с думите: 

„Главата си давам, България не давам.“ Днес искам да споделя с вас разказа на внучката му баба Фроса Маджова за съдбата на неговите сираци. 

Фамилията ѝ идва в Ново село от Маджарско преди повече от 150 години. Земя нямали. Затова трите сирачета на героя от войната били разделени. Най-голямата Виктория е отгледана от баба си по бащина линия, втората -  Надежда останала при бабата по майчина линия, а бебето Михаил отишъл с майка си в новото ѝ семейство. Горчив бил сиромашкият залък. Пък и хляб ли било?! Тръгне да пасе Надежда козите с торбичка, в която имало варено яйце и просеник. Изяде ги още на закуска, а после гледа как децата обядват сладко. Но още по-горчиви били думите на бабата вечерта:

„Не мога да ти сложа две яйца. За другите има кой да работи, а за тебе няма. Нямаш баща, нямаш майка.“ А когато Михаил поискал грошове за мастило, дядото първо му завъртял шамар - да помни, че е скъпо и да го пести. Държавата отпускала пенсии за сираците от войната, но дядовците предвидливо ги кътали за зестра, защото на село трудно ще се задомиш, ако нямаш земя и чеиз. С тези пари Михаил завършил Свободния университет във Варна, както заръчал баща му и работил като икономист във Видин. 

Тежката съдба на сираците от войната е част от саможертвата на загиналите. Особено, ако са можели да избират като подпоручик Иван Тодоров - да се предаде в плен или да загине геройски пред очите на съселяните си. С пълното съзнание, че последните му действия и думи ще стигнат до децата му. На баба Фроса са разказали дядо Стоян Кайцанов и дядо Гюмуш. Вече 90-годишна тя предава паметните събития на своите внуци и потомците на убитите за България новоселяни.

В началото на май в Ново село ще бъде поставена паметна плоча на подпоручик Иван Тодоров, по случай 100 години от неговата смърт. Тя ще бъде дарение от oнĸoлoгa пpoф.д-p Ивaн Гaвpилoв.