Талантът при комунизма оцеляваше самостоятелно, въпреки държавата и репресивния й апарат

Комунистическата „Държавна сигурност” се опитва да подчини на пропагандните си цели музикалното изкуство, както прави това във всички области. Основната задача е то да бъде превърнато във „войнстващо изкуство по посока на идеологическата борба и мощен инструмент за идеологическо общуване с другите народи”. Това разкрива сборникът „ДС и българското музикално изкуство” на Комисията по досиетата.

През 1967 г. се създава Шести отдел на ДС за борба с т.нар. инакомислещи – по модела на образувания година по-рано в Съветския съюз Пети отдел на КГБ – разказва Екатерина Бончева, член на Комисията по досиетата. – С тези документи показваме опита на ДС, разбира се, под ръководството на комунистическия режим, да унищожи традицията на буржоазна България и да създаде ново социалистическо изкуство – както се е опитвала да създаде и нова социалистическа наука. Обаче нито наука, нито изкуство могат да се правят с лозунги или с партийни повели. Затова и музикалното изкуство все пак оцелява. Имало е съпротива, имало е например отказ да се изпълняват опери от български композитори, защото творбите не са развивали певческите данни. Имало е също така опити от страна на естрадните певци да изпълняват песни на западни композитори – с други думи, свободна музика от един свободен свят.

В сборника няма разкази за концлагери и изтезания, а е показан механизмът на следене и подчинение, прилаган в сферата на духа.

Дори да не е имало репресии, действали са забрани, които са влияели на личната и на творческата съдба – разказва още Екатерина Бончева. – Ето един пример със Софийската опера, чийто 280-членен състав е трябвало да участва в международен фестивал в Белгия. По препоръка на ДС биват отстранени 16 души, определени като „вражески настроени елементи за обезпечаване”. А за да следят какво ще бъде поведението на останалите зад граница, са включени четирима действащи агенти, 13 бивши и 30 доверителни връзки. Изобщо, за да имаш някаква значима кариера и да можеш да участваш в гастроли навън, е трябвало да отговаряш на най-важния критерий, а той е бил политически, а не художествен. Не е имало турне без хора, които да следят и да донасят за поведението на музикантите. И това не са били само външни лица, но са вербували и членове на съответната трупа. Донасяло се е например колко песни е изпяла Богдана Карадочева на едно световно изложение в Монреал, какви хонорари е получавал Никола Гюзелев – една абсолютно нищожна информация, която няма нищо общо със защитата на националната ни сигурност. Просто една система е използвала античовешки методи, за да властва и да обогатява себе си. Защото всичките тези агенти и щатни служители, независимо дали са били от съставите или не, са пътували безплатно по света, получавали са добро заплащане и са живеели спокойно и преспокойно на гърба на творците. А днес пък спокойно и преспокойно си получават високите пенсии.

Архивите на ДС, макар и в голямата си част унищожени, разкриват 80 агенти – всенародни любимци, чиито имена обаче законът не позволява да се оповестят. Все пак не всички са огъвали пред системата и в този смисъл талантът е оцелявал самостоятелно, по думите на Екатерина Бончева, не с подкрепата на държавата и ДС, а въпреки тях. В документите се срещат множество куриози, разкриващи обаче примитивното съзнание и жестокост към талантливите и свободомислещи хора от страна на комунистическите ръководители и техния репресивен апарат. Един от тях се отнася до „диско заразата”, която е вкарала в страната „голям процент озападняване”, и тази „демократизация” е трябвало да се канализира в руслото на марксизма и линията на партията.

А колкото до това дали обществото се интересува от тази информация, важното е че то получава правото на информиран избор и чете историята чрез тези документи – обобщава смисъла от разсекретяването на архивите на ДС Екатерина Бончева. – За съжаление, нямаше докрай ясна политическа воля от партиите да бъде извършена лустрация, за да не говорим днес, след 27 години, за тази зловеща система на ДС, нито пък имаше достатъчен граждански натиск. Комисията по досиетата обаче вече 10 години върши своята работа и това не е малко.