Актьорът Свилен Стоянов: Върхът е енигма, важен е следващият базов лагер

Роден на 5 октомври 1957 година в Шумен, завършва ВИТИЗ със специалност „Актьорство за драматичен театър” в класа на проф. Енчо Халачев през 1981 г. Веднага е поканен от ръководството на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров“, в чийто състав се изявява и досега. В театъра е изиграл 103 роли.

Снима се в "Снимки за спомен" реж. Р. Сурджийски, сериен филм "Октопод" - 7 епизод, реж.Л.Пирели и в "Престижна година".

Преподавател по сценична реч във ВСУ "Ч.Храбър" от 2003 г. Автор е на компактдиск за възрастни "От извор вълшебна вода", на две аудиокасети за деца "Песенни вълшебства" и "Звъннали чудеса" и на стихосбирката "Разминаване". Ръководител на Театрална формация „Феникс“ за млади хора, вкл. с двигателни проблеми.

Награди: Почетен знак за заслуги към Варна Златен – 2016; Награда Варна 2005, Златен юбилеен медал на върховния съвет на Тракийските дружества в България по повод 160 г. Капитан Петко войвода 2005; Втора награда за актьорско майсторство на VІІІ Национален преглед на българския театър, за ролята на Вестникаря от "Къща" на А.Страшимиров, реж.Б.Богданов 1989; Лауреат на рецитаторски конкурс "Яхонтов" – Петербург 1981 и др.

Светлана Вълкова разговаря с актьора:

36 пълни сезона във Варненския драматичен театър, вече си на 60. Не е толкова страшно всичко това, нали?

Нищо страшно, два пъти младежка сцена...

Колко роли си изиграл на нашата сцена?

Всичките 103 роли са в трупата на театър „Стоян Бъчваров”. Любопитното е, че аз дойдох направо от ВИТИЗ. Дебютът ми и развитието ми са свързани с този наистина уникален театър в България, всички го казват.

Ти си родом от Шумен, откога си във Варна?

Изцяло съм свързан със Варна, това е съдба. Аз бях толкова привлечен от чудото на морето като дете, че ревях, като пътувах с влака обратно за Шумен, тогава се пътуваше дълго. Тук отбих воинския си дълг и след като влязох във ВИТИЗ, по странно стечение на обстоятелствата, на един дипломен спектакъл в Добрич, 5 минути след аплодисментите получавам предложение от варненския театър! Трудно осъзната радост, трябваха ми дни, за да се опомня. Имах и други предложения, но в себе си аз бях направил избора. Животът ми е свързан с този град, обичам го, обичам морето, за театъра – какво да говорим – посветил съм се изцяло и смятам, че честно изпълнявам своя творчески път на докосване до публиката.

Коя беше първата ти роля тук?

С Богдан Сърчаджиев-Бондо правихме „Лизистрата”, аз играех Калос, не много голяма роля, но характерна. Когато излязох на премиерата, изгубих ума и дума, защото никога не бях играл на сцена с два балкона, освен в Народния театър, но там нашите преподаватели ни канеха за някои малки мимансови задачи. Изведнъж почувствах, че сякаш съм в кладенец и че публиката е върху мен.

Играл си разнообразни неща. Считаш ли, че имаш определено амплоа?

Смятам, че съм характерно драматичен актьор. Винаги в развитието ми две трети са били комедийните задачи, които съм получавал, но съм печелил национални награди, например с Вестникаря в „Къща”  на Страшимиров, постановка на Бойко Богданов – това беше драматична роля. Днешният зрител вече не търси положителния герой, той търси човека, на когото да повярва. И ако ние сме органични и можем да пресъздадем нашия персонаж в цялата му съвкупност от плюсове и минуси, възвисяване и падение...Защото всеки живее в една крива, всеки живот е такъв. Така че хората търсят истинските образи, съответни на живеенето ни тук.

Как се готвиш за една роля? Да надникнем в кухнята на актьорството, защото ние виждаме само резултата...

Това е изключително хубав въпрос. Не е лесно, пътят се основава на определени знания и опит, които е натрупал актьорът, но и на неговата индивидуалност. Аз трупам бавно. Аз не съм от актьорите, които бързо слагат костюм, очила, бастун, реквизит. За да пристъпя към външната характеристика аз спазвам основното правило „отвътре-навън” (защото има два подхода: отвътре-навън и отвън-навътре). Не мога да тръгна да правя един персонаж и да го рисувам отвън, ако аз не съм го разбрал. Неспокоен съм, докато го разбера. Понякога се събуждам през нощта и нещо ми щуква в главата, някъде си го записвам, за да не го забравя, защото на другата сутрин като го прочета, ще разбера, че не е било сън. Търся го образа. А оттам нататък, като смятам, че го открия, трябва да го договоря с режисьора. Ако ние се договорим, е добре, ако не се договорим – трябва да намерим пресечни точки. И оттам нататък с партньорите.  Пътят не е лесен и защото домашната работа на актьора никак не е малка. Тя е дори понякога повече, отколкото работата в театъра.

Нещо много важно – колегата до теб, партньорът. Ние сме като алпинисти. Винаги съм казвал на колегите, че е много важен следващият базов лагер. Върхът е енигма, но базовият лагер е важен, а той се строи най-малко от двама, ако не и от всички.

И на финала – публиката. Театърът е съвкупно взаимно дишане, усещане, радост и болка. Истинският спектакъл се случва само, когато Негово Величество Зрителят е ответен, свободен и осмислящ, чувствителен към това, което правим. 

Времето ли лети или ти летиш през собственото си време?

Много хубав въпрос. Много я харесвам песента на Стефан Вълдобрев...Ние всички понякога сме в такъв галоп, така препускаме, че не  усещаме, че това е лудост. Трябва да спрем за миг, да спрем за миг и препускащото време, там някъде може би ще се опомним. Трябва да се осъзнаем, да поемем дълбоко въздух и да кажем: „Здравей, хей, приятел, пълен напред!” 

Цялото интервю може да чуете в звуковия файл: