Дани Бел: Животът ни е дълъг колкото на пеперудите, а те не спират да летят

Даниела Белчева /Дани Бел/ е певица и композитор от Варна. През пролетта, по време на изолацията решава да запише своята музика и така на бял свят се появява дебютният ѝ албум Acoustic Me.

Аз съм едно момиче на 41-а, влюбено в музиката, което живее във, със и от нея – така се представи Дани Бел в първото си интервю за Радио Варна:

Първа среща за мен с Даниела Белчева – Дани Бел. Веднага го асоциирах с един филм на Кустурица, който се казва „Спомняш ли си, Доли Бел?”. Причината да се наречете Дани Бел обаче не е това вероятно?

Дани Бел е идея на Димитър Трайчев, който прави дизайна на албума ми. Някак се съгласих с това, напомня ми за мои фантазии от детството, предполагам, въпреки че винаги съм искала да ме познават като Даниела Белчева, защото държа на естествеността.

Бел, освен това, е красиво, хубаво, така че може би има отношение към музиката, която правите...

Вероятно. Бел има и някакво двусмислие – като „звънче”...

Да започнем от това коя е Даниела Белчева?

Аз съм едно момиче на 41, влюбено в музиката, което живее във, със и от нея.

Откога така?

Вероятно от детска възраст, откакто се помня, както е с повечето хора, които се занимават с музика, защото смятам, че се раждаш по този начин – отначало с детски състави, хорове, после с вокални, инструментални групи, малко странстване в чужбина...Кой не е минал от там? Изолацията през март-април ни накара да мислим за други неща и ни провокира да бъдем по-различни от това, което сме в ежедневието си, беше някакъв катализатор за мен да искам да направя нещо свое. Тръгнах по път, който не познавам, и съм изключително доволна, защото хората, които си избрах, откликнаха веднага и се получи нещо хубаво.

Как се нарича албумът?

Нарича се Accoustic Me, защото е с акустично звучене. В него участват Димитър Семов – перкусии, Йордан Йорданов – пиано, Диян Димов – бас, Детелин Йосифов – китари, и двама солисти: Нейко Бодуров – тромпет и Веселин Солаков – флейта.

Може ли да определим жанра на този албум, или не обичате да категоризирате?

Деля музиката на такава, която ме вълнува, и такава, която не. Трудно е да се постави етикет на съвременните стилове, защото те включват много от познатите ни отпреди. Може би в моята музика има поп елементи, малко джаз настроение, малко кънтри, което обичам. Димитър Трайчев беше казал: „Това е неокънтри”. И двамата не знаехме какво означава това...Това е моята музика, това съм аз.

Как създавате тази музика? Мисля, че и музиката, и текстът са Ваши.

Да. Ето, пак стигаме дотам, че това съм аз, защото аз не съм тръгвала да правя музика целенасочено, за да бъде тя харесвана. То просто се случва. Искам да кажа нещо, пеейки, нареждам думички на базата на някаква разтърсваща емоция в настояще или близко минало, опитвам се да си представя напълно как ме е завладяла, и думите се нареждат много бързо.

Какви думи употребявате в Accoustic Me?

Нещата, които ме занимават и вълнуват, са най-вече личностните преживявания за това какво се случва около мен; доста често говоря за категорията „теб и мен”, как се променя това във времето или в резултат от различни случки. Говоря за това, че животът ни е кратък. Едно от парчетата се казва „Пеперуди”. Представям си някаква метафора – че животът ни е дълъг точно толкова, колкото на пеперудата. А те не спират да летят! И ние можем също, предполагам. Вълнува ме как няма никаква разлика между това дали си победител или губещ в този живот, важното е да продължиш; че тъгата може да бъде красива, че когато се чувстваш тъжен, печелиш от това. Вълнува ме как страхът може да бъде преодолян, ако погледнеш на себе си по друг начин.

Променя ли музиката Вашия характер, Вашето усещане към живота, т.е. обратната връзка – това, което създавате, променя ли Вас?

При всички положения. Създаването на нещо, в случая – на музика, защото това е любимата ми категория изкуство, е най-сладкият момент от цялото производство на музиката и го правя само и единствено заради самото създаване. Няма как това нещо да не те промени, да не ти донесе да се чувстваш част от всичко, което те заобикаля. Ако допреди си стоял малко по-встрани от всичко това, как изведнъж се чувстваш част от цялото!

Всички парчета са на английски. Пишете ли и на български?

Може би са на английски, защото цял живот съм се учила от големите американски и английски майстори. Толкова много музика съм слушала на този език, тя някак стои в мен като архив, като библиотека, която се смесва с моите усещания и някак съвсем естествено  излиза по този начин. Не съм против да опитам и на български. Много е деликатно да можеш да кажеш дълбоки неща. Не бих искала текстовете да са самоцелни, просто за да напишеш нещо.

Как и от какво се учите, трябва ли всеки артист, музикант, човек на изкуството да се учи непрекъснато?

На първо място, пак казвам – от големите майстори и в миналото, и в настоящето. Много харесвам съвременна музика, защото новите неща обединяват в себе си много от стиловете. Музиката някак си вече е едно, границите между отделните стилове са все повече размити, всеки артист заявява себе си и мисля, че от всеки има какво да научиш – като някакво място в света, като някаква чувствителност... Мисля, че от това съм се учила най-много. Като дете, тийнейджър, разбира се съм се учила във вокалните групи, по хорове, по концерти...

Към какво се стремите, какво не Ви достига, за да постигнете това, което искате?

Стремежите ми са в чисто човешки план – да преодоляваш страховете си, защото колкото и да се бориш и да се стремиш към това, има още накъде да вървиш. Стремя се към това да науча детето си на хубави неща – такива, каквито аз ги виждам, да ме запомнят усмихната, състрадателна. Нямам някакви големи цели в чисто музикален план.

Има лека тъга, носталгия в музиката Ви – красива тъга, както казвате Вие...

Някои хора ми казват: „Колко си весела, усмихната, а колко носталгично звучи музиката ти!” Предполагам, че всеки носи в себе си няколко лица – малко черно, малко бяло, малко светло, малко тъмно. И е много хубаво те да са в баланс – да слушаш и едното, и другото, да бъдеш и този, и този... Мисля, че това с тъгата е някак по-дълбоко, по-съкровено, може би малко по-истинско. На мен дори ми харесва да съм тъжна понякога.

В какъв цвят е този албум, ако можем да го определим?

Едва ли мога да се спра до черно-бялото на обложката, както са ме видели фотографката и дизайнерът. Харесвам цветовете на дъгата, харесвам всички цветове. Мисля, че който и да чуе песните ми, може да ги види в различни цветове, според това как той възприема света.

А тук е музиката на Дани Бел: https://www.youtube.com/watch?v=MbIu9vgoeSo