Почина Матей Тодоров

Този свят напусна нашият колега журналистът Матей Тодоров. 

Работил като директор на РТВЦ-Варна и главен редактор на Радио Варна.

Голям човек, с благородна душа, естет за красивото в живота, ерудит, с устрем към морската и военноморската тематика;  сценарист и автор на филми...

Припомняме фрагмент от книгата на Виолета Тончева, където Матей Тодоров говори за себе си и за РАДИОТО:

В радиото ме доведе една случайност. Беше далечната 1976 г. Занимавах се усилено с парашутизъм. Бях покрил изискванията за първи спортен разряд и вече се вглеждах в уменията на по-големите. Тайно им завиждах и си мечтаех да стана добър - поне колкото тях. Присъствах на няколко вътрешни състезания в страната и когато за първи път попаднах на голям международен състезателен форум в Братислава, изпитах особена гордост и радост от изключителното представяне на моите колеги. Нашите усилия и тежката подготовка оставаха някак заключени в пределите на летище Калиманци. Всичко, свързано с преодоляването на чувството за сцепление със земята и постиженията от високото спортно майсторство, бяха една terra incognita за повечето хора, включително и за немалко ръководители от военизираната Организация за съдействие на отбраната. По това време, през седемдесетте години, в страната се бяха обособили три школи - в София, в Казанлък и във Варна. И в битката за високия професионализъм мнозина от възпитаниците на з.м.с. Иван Каракашев години наред постигаха завидни успехи. И на мен в един момент ми се прииска тези отличия, радостта от показаното във въздуха и на пясъчния кръг за приземяване, да станат известни на варненската общественост.

Беше невероятно - в морска Варна въздушните спортове да се развиват с такива шеметни темпове и успехи, с каквито не могат да се похвалят редица традиционни дисциплини!

В тези години Радио Варна беше особено обичано и слушано, а един негов глас, този на говорителя Здравко Георгиев, бе изключително завладяващ. Трудно се добрах до него и му предложих няколко кореспонденции за спортните новини. Какво ли недоверие съм излъчвал тогава - кой знае! Но каква пък тайна гордост изпитвах, след като слушах първите новини за нас, поднесени от този изключително характерен и запомнящ се глас.

Веднъж два наши отбора се бяха върнали с абсолютни шампионски титли от състезания във Вроцлав и Солнок. Бате Здравко отсъстваше и аз се чудех с кого да осъществя връзка и да разкажа какво е станало. В радиото не познавах никого освен него. Наближаваше и празникът на аероклуба.

Един следобед се бях заслушал в популярното тогава предаване “Младежки радиочас” с водеща Жени Стоянова. В него имаше минути за телефонни обаждания и поздрави на слушатели. Направих плах опит да подредя няколко думички в пожелание за бъдещи успехи на моите приятели. И досега си спомням колко много се вълнувах да не се объркам и нищо да не излезе...

След два-три опита да направя озвучена кореспонденция получих директен въпрос - не искам ли да опитам да сътруднича на младежкото предаване. Бързо дадох съгласието си, но до първата поръчка трябваше доста да почакам. Веднъж ми позвъни самата Жени Стоянова: “Искаш ли да отидеш до Бургас и да направиш репортаж?” “Естествено, че искам”, отговорих. “Добре, при постовия ти оставям един “Reporter” и командировъчното. Отиваш..., ще се срещнеш... “ Вече не чувах нищо друго, целият бях завладян от мисълта какво се иска от мен и как трябва да го направя, за да не се изложа. Нямаше кой да ми обясни елементарни неща. Никога до този момент не бях държал микрофон... Трябваха ми няколко часа, докато разгадая, че прослушването на записа става през микрофона. Унгарският “Reporter” бе чудесен магнетофон за запис, но нямаше говорител за прослушване.

Така започнах своя, изпълнен с много неизвестни, път в Радио Варна като сътрудник. Приемах без колебание всякакви задачи. Потребността да науча повече и повече за журналистическата професия, ме караше да опитвам непрекъснато нови неща, за да проверя възможностите си за сетен път. Понякога изпитвах особена ревност, че в сравнение с останалите сътрудници на мен рядко ми даваха съвети и наставления. А какво е казал парафьорът или как са редактирани текстовете ми, научавах от предаването в ефир.

Спомням си едно невероятно предложение да направя озвучена кореспонденция за предаването “В средата на седмицата”. Не повярвах на ушите си - самият Димитър Вълчев, журналист с изключителен авторитет, отсече: “Хайде да те видим... И да не ме изложиш!”

Дълго се рових из всякакви списания, справочници и енциклопедии, но на другия ден не съжалявах за безсънната нощ. А Дядото, както с много обич наричахме отишлия си без време Митко Вълчев, само се подсмихваше леко и промърморваше: “Блъскай си главата, блъскай си главата...” Нищо друго не ми казваше! Безкрайно много уважавах този човек, за когото журналистиката бе верую.

Особено уважение изпитвах към завеждащия репортажната техника Симеон Симеонов. Със своето завидно спокойствие този човек ми беше истински пример за подражание. А какъв извор на остроумие и щуротии беше неподражаемият звукотехник Румяна Лазарова! Голямо доверие ми гласуваше спортният журналист, водещият на предаването “Стадион” Стефан Янев. Радвах се много, че именно той ми позволяваше свободата за различни хрумвания, само и само да бъдат по-интересни репортажът или кореспонденцията. Веднъж, след някакво прослушване, ми бяха забранили да озвучавам материалите си поради “изхабеност” на гласа. Единствено бате Стефан ми позволяваше да участвам с моя си глас. “Какъв автор и сътрудник си ми, когато аз ще ти чета кореспонденциите”, казваше той. Това страшно ме амбицираше и се побърквах от упражнения по техника на говора и постановка на гласа. Дори ходих на уроци в София при Мара Георгиева, която дълги години преподаваше във ВИТИЗ.

Обичах много далечните командировки из южния район, чак до Малко Търново. В един студен януарски ден трябваше пеш да стигна от Синеморец до заставата в Резово. Нарамил репортажния “UHER”, по пътя със заскрежените дървета, сякаш вървях през омагьосана гора. Същата вечер направих първия си пътепис. Когато го чух в ефира, прочетен от говорителката Дора Добрева, много се развълнувах, още повече че го бях написал на един дъх.

Беше осемдесет и някоя година. Един ден, обсъждайки какво интересно да измислим за младежкото предаване, с редакторката Таня Младенова ни споходи безумната идея да направим репортаж за военните моряци подводничари. Дотогава журналистически крак не бе стъпвал на борда на българска подводница. Започна се безкрайно ходене по щабове и командвания за разрешение. То не бяха писма, не бяха проверки! Главният редактор Иван Тодоров само дето не вдигна ръце от нас. Разрешението все пак получихме, датата бе определена и за първи път в живота си се качих на подводницата “Слава” за петдневно плаване с тогавашния екипаж и командир Марин Маринов. Беше студено, беше февруари.

На втория ден се потопихме на 120 м дълбочина и така до края на плаването. Разбрах защо - въпреки трудностите и дори болестите, тези не съвсем обикновени мъже продължаваха да носят службата си и не бързаха да излизат в ранна пенсия. Разбрах каква е стойността на един поглед, на един жест, на една наполовин изречена дума. Репортажът се получи. И понеже стана доста по-дълъг от позволените модули, след известни спорове го разделихме на две части. Още тогава у мен се зароди идеята, че за тези хора трябва да бъде направен документален филм. Няма да сгреша, ако кажа, че се появих в Телевизионния център - Варна, благодарение на първата ми среща с тези истински мъже.

Обръщайки се към моето “недавно” и първите ми стъпки в журналистическата професия, спомените винаги ме отнасят към този необичаен мой прощъпалник в Радио Варна. Не всеки има щастието, което аз имах - да работя и да се уча от такива имена в журналистиката като Христо Рачев и Иван Ставрев, Иван Пенев и Стоян Бобчев, Минчо Минчев и Владимир Вътев, Димитър Вълчев и Милан Асадуров, Стефан Янев и Митко Апостолов, Люба Миткова и Таня Младенова, Райна Пенева и Жени Стоянова, Надето Божкова - да ми простят всички, които съм пропуснал да спомена. Но най-голямата ми радост е, че през всичките тези години имах привилегията да греба с две шепи от извора.

Щастие, което не спохожда всекиго. Една привилегия, за която съм благодарен на съдбата.

Поклон, Матьо!

Завинаги си част от нас!

Светъл да е пътят ти и в другия свят!