Отец Василий Шаган: Изгубихме любовта и човечността си, затова някой дръзва да посегне на брат си с война

Войната в Украйна с всичките и аспекти и последици белязва живота ни днес. Освен за политическите и икономическите страни на конфликта, да се опитаме да помислим за човечността без уговорки, без условия. Това е един от уроците, които получаваме в новата ситуацията, в която живеем.

Светлана Вълкова разговаря с отец Василий Шаган, предстоятел на варненските храмове "Св. Николай" и "Св. архангел Михаил", чието ежедневие напоследък често преминава в Бежанския център в Двореца на културата и спорта.

Какви са Вашите лични контакти с бежанците? Защо решихте да посещавате Бежанския център във Варна?

Това е спонтанна реакция, не подготвена. Защото ние всички, заедно с украинците, бяхме изненадани на 24 февруари. Още повече бяхме изненадани, когато те започнаха да прииждат тук – най-вече майките със своите деца, т.е. това са разстроените жени на онези мъже, които останаха в родината си, заради военното си задължение. Жените идват в чужда страна със своите малки деца, някои от които са инвалиди. Част от жените пристигат с възрастните си родители, които са шокирани, разстроени и безпомощни. Да добавим и че много от хората бягат със своите домашни любимци. Те пристигат тук със своите човешки проблеми, които възникват в тази ситуация: дали имат зелена карта за автомобила си, как да си лекуват децата, ако се разболеят, как да си набавят лекарства за диабета например, къде да си купят неща от първа необходимост, къде могат да обменят своите пари /трябва да отбележим, че украинската гривна вече никъде не се обменя/. Някои от бягащите не са имали никакво време за подготовка. Вчера например пристигна едно семейство лекари, те бяха шокирани, разказаха, че от бомбоубежището пристигат направо в България, видели са, че къщата им е разрушена до основи...

Вашата реакция като човек и свещеник каква е?

Моята реакция е различна – или влизаш в директен контакт и се опитваш по някакъв начин да помогнеш, за съжаление не можем още много добре да се организираме и това е разбираемо – Варна отдавна не е посрещала такъв поток от бежанци. От друга страна, за съжаление забелязвам, че започвам да свиквам с всичко, което се случва, то вече не е толкова шокиращо. Но пък тази сутрин в храма дойде една украинка и разказа какво се случва там. Когато чуеш от първо лице, а не от новините, които са разнопосочни, осъзнаваш, че нещата са прекалено сложни, нееднозначни, трудно е да се ориентираш в това цунами от информация и пропаганда... Човек, за да се ориентира, може би трябва да се настрои на една друга, по-хуманна вълна, да прояви човечност. Аз например се опитвам да притихна малко, да притъпя чисто човешката си емоция на страх, несигурност и гняв, за да мога да се мобилизирам, да остана адекватен и да успея да реагирам на живота около себе си и на личните си задължения.

Аз съм възхитен от съпричастността на доброволците и помощта, която дават на бежанците. Бягащите от войната не само пристигат в Бежанския център, но те вече полека-лека се разтварят в нашето градско общество. Ние тепърва ще започнем да осъзнаваме, че нещата се променят. Всичко това може да ни обогати, аз вярвам, че ще ни направи по-сплотени и съпричастни, но същевременно в нас ще възникнат много въпроси: как да реагираме, какво да направим...

Всичко започна да се променя, но и в духовен план за всеки един от нас трябва да настъпи промяна. Ако не настъпи никаква промяна, значи ние пореден урок или поредна неслучайна ситуация, предоставена ни от Бога, ще я пропуснем и пак ще останем като една неразорана, безплодна нива. Но това сега ни оре и ни мели в мелачката по толкова категоричен начин, че ти можеш да излезеш от цялата ситуация като част от нещо по-същностно, да осъзнаеш себе си и своя живот – за какво живея и кой съм аз всъщност...

Това ли са уроците, които Бог ни дава в този момент?

Това са много силни уроци. Ние винаги имаме изпитания, Христос е казал, че ние винаги ще имаме скърби в живота си, а според Апостол Павел скърбите пораждат търпение, а търпението не е просто скърцане със зъби, то е творческа добродетел, която на свой ред поражда в нас опитност. От търпението излизаш нов човек, затова Апостол Павел казва, че опитът поражда надежда. Започваш да мислиш как да излезеш от тази ситуация. Ти можеш да излезеш на минус – да изгубиш себе си, или на плюс – да придобиеш надежда за нещо същностно...

За съжаление това са трудните уроци, които ще ни помогнат да намерим правилната посока за нас, понякога човек трябва да мине през тях, за да осъзнае, че е разпилял, както казва Шекспир, своя Дух. Ние прекалихме в потребителството например, имаме неправилни нагласи за живота, изгубихме любовта и своята човечност и затова някой дръзва да посегне на брат си с война.

Къде виждате себе си в тази ситуация, как помагате?

На първо място всички ние сме хора и трябва да проявим човечност, без да заставаме в позата на някаква длъжностна характеристика – например, аз като свещеник съм длъжен или аз като кмет съм длъжен... Аз съм човек и реакциите ми са спонтанни, не по регламент. Разбира се ние, свещениците, можем да сме в голяма помощ, можем да изслушаме човек в нужда, вдъхвайки му вяра и напомняйки му, че не е сам. В Центъра за бежанци има много доброволци от църквата и от нашата енория, които помагат с всичко, с което могат. Изисква се личен ангажимент, да отделяш от своето време, внимание и усилия,  за да отреагираш по един или друг начин.

Кое е най-силното нещо, което видяхте или чухте при личните си срещи с бежанците?

Случките са много, някои от тях съм ги описал в социалните мрежи, но ще ви дам пример с една майка. Тя идва сама с двете си деца, като едното от тях е инвалид, тя не просто трябва да им намери подслон, но и да осигури всичко, необходимо за едно болно дете.

Трябва ли да бъдем съдници в тази ситуация?

Бог е дарил човека с няколко духовни сили, разумната сила е една от тях, а другата е гневната сила, това е силата, в която ние проявяваме страстност за придобиване на добри дела. Ние всички сме гневни, че това ни се случва, и е много важно в тази гневност да овладеем себе си и да не си позволяваме да съдим, да озлобяваме или да изпадаме в малодушие. Ние трябва да използваме тази гневна сила, за да останем хора.

Аз мисля, че в тази война ще победи точно това, ако ние въпреки всичко запазим своя разум чист от осъждане и омраза. Ние трябва да научим уроците си от тази война, а когато успеем, то със сигурност ще победим, но започнем ли да отговаряме на злото със зло, то тогава ние ще започнем да играем в хорото на дявола, а тъкмо той е този, който запали тази братоубийствена война. Това е проблем на цялото човечество, ние изгубихме до голяма степен своята човечност и сега Бог иска да ни напомни: събудете се, вие сте хора, които трябва да се върнат в своето истинско достойнство, което Аз съм ви дал!

Това, което се случва сега, е прекрасен урок да се осъзнаем, да се събудим и да се възродим отново, но как ще съумеем да го направим, ето това е изкуството.

Цялото интервю с отец Василий Шаган може да чуете в звуковия файл: