Оперната певица Михаела Берова за България в сърцето

Михаела Берова е носител на множество награди, тя печели сърцата на публиката, както с талантливото си мецосопрано, така и със своите роли. На 28 февруари 2022 година в Държавна опера Варна, Михаела участва в провелия се концерт спектакъл с колаборация между слово, музика и визуални ефекти - "България в сърцето".

В навечерието на 3 март екип на Държавна опера Варна поднесе концерт спектакъл с творби от Д. Христов, П. Владигеров, Д. Ненов, Ф. Кутев, Т. Попов, М. Големинов, Г. Костов, А. Йосифов и други български композитори, които влизат в емоционален диалог със стихове от български поети и писатели. Участват Ирина Жекова – сопран, Михаела Берова – мецосопран, Пламен Райков – тенор, Пламен Георгиев – актьор, Стефан Бояджиев – пиано, Руслан Павлов – пиано и Радостин Златинов – кларинет. В този специален концерт те ще вложат енергията на българското светоусещане и своите размисли за свободата. 

Чуйте разговора на Мартин Николов с Михаела Берова за България в сърцето и изкуството:

Ако запазим заглавието, но оставим музиката на страна, тази фраза какво предизвиква във вас?

С колегите стигнахме до извода, че това е най-правилното заглавие за нашия концерт, защото идеята му е да влязат българи и да излязат още повече българи. Ние направихме този концерт с много обич и с много България в сърцето.

Къде се намира границата между това да обичаш страната си, да я носиш в сърцето си и да използваш изкуството, за да укрепиш тази любов?

Не мисля, че има граница, тъй като ние сме родени тук по някаква причина и сме възпитани да обичаме страната си. В смутните времена, в които живеем, корените ни са това, което за пореден път ще ни спаси в България.  Хората имат нужда още повече да си спомнят кои са, да се върнат назад, да се хванат здраво за този корен, който е удържал на толкова изпитания през годините.

Как изглежда България във вашата представа и как трябва да изглежда според Вас?

Иска ми се да не забравяме, че свободата не ни е дадена даром и че не трябва да спираме да се борим всеки ден за нея. Ще ми се да няма толкова страх в нашето общество, ще ми се да живеем  с повече чест. След освобождението, до края на Втората световна война, ние сме свидетели на това как българският народ прави чудеса на Балканският полуостров. Ние сме били една тъкмо новоосвободена страна, появила се след 500 години робство отново на картата, а и развитието на България е толкова бурно, че в един момент историците започват да го наричат „Балканското чудо“. Ще ми се отново да е така, онези хора са били безстрашни, те са знаели защо вървят напред, знаели са, че всеки ден ги доближава  по-близо до техния идеал, те са били заредени с  надежда. Струва ми се, че в  наши дни надеждата липсва, затова  ми се  иска българите отново да намерим сили в себе си и да направим отново онова чудо, защото ако всички ние вярваме, че всеки ден ни доближава до това да живеем по-добре, мисля, че нещата ще се получат, ако не за нас, то поне за нашите деца.

Каква е ролята на изкуството в този процес?

Нашата роля е да напомняме, да даваме надежда, сила, както и да подтикваме хората да мислят.

Това не е ли прекалено голяма отговорност за един млад дух?

Ние създадохме този концерт с усещането за дълг, защото  сме музиканти и артисти и това е нашият начин. Отговорността сме я поели още от деня в който решихме да започнем да се занимаваме с изкуство. То винаги е успявало да храни душите на хората, дори и в бездушното време, в което в момента живеем. Наш дълг и отговорност е да помогнем на хората да осъзнаят, че нещата биха могли да бъдат светли и красиви като на сцената, тъй като тя е отражение на живота. Когато човека види на сцената, че светът може да бъде друг, в него се поражда желанието да го направи различен. И ако ние успеем да вдъхнем надеждата на поне един човек в залата, че променяйки себе си, той  променя и заобикалящия го свят, то значи ние сме постигнали своя успех.

За да се случи това,  този човек трябва да бъде привлечен в концертната зала, нали така?

Аз съм много щастлива, че заглавието на нашия концерт-спектакъл привлече толкова много хора, явно българинът  има нужда да се свърже  със себе си. Това  е въпрос и на добра реклама, за което искам да благодаря на моите колеги от рекламата и маркетинга за огромните  усилия, които положиха. За  кратката си кариера никога  не бях виждала от сцената, публиката да стане на крака и да заплаче, това за нас беше най-голямото признание, което можехме да получим.

Искрата се пали бързо, независимо, че сме забравили, че я носим, така ли ?

Аз и моите колеги от първия ден на раждането на тази идея запалихме не искра, а цял пожар в себе си и смятам, че успяхме да го предадем на публиката. Надявам се в този проект да има още много живот.

Този пожар предизвиква ли по-друг погледа към света около Вас?

Аз съм много щастлива, че колегите ми откликнаха с голяма жар, никога не съм си и представяла, че всичко това ще стане възможно. По тях и по себе си видях, че хората имат нужда от българското, а аз освен от това имам нужда и от свобода да творя. Безкрайно съм благодарна за това, че получавам тази свобода.