Петър Стоянович: В политиката у нас след три успешни стъпки - задължително спъване

Новата монография на Петър Стоянович "Фердинандеум" разказва с научни факти и в лек, четивен стил целия процес на трансформация на България от една османска провинция в европейска държава. Периодът от 1887 до 1912 г. е разгледан в основните области на националното развитие, като с типичната си любопитност и чувство за хумор авторът не пропуска и всички непознати досега страни от личния живот на царя и царското семейство.

"Фердинандеум" е научно-исторически труд, описващ в подробности първите 25 години от управлението на Цар Фердинанд. Проф. Петър Стоянович го определя като "книга за човек, който нито е ангел, нито е особено симпатичен като характер, но е човек, без когото България нямаше по никакъв начин да изглежда такава каквато тя стана само за 25 години."

Книгата засяга сфери на държавното развитие като армията, офицерския корпус, строителството и архитектурата, комуникациите, железопътния и морския транспорт, културата, образованието, науката, обществения живот, благотворителността и други. Според Стоянович трудът му отчита, че в пътя на модернизацията на България заслугата на цар Фердинанд I не е единствена.

"Но тя е водеща. И, лека-полека, по този начин се опитвам да покажа, че в историята няма само черни и бели личности. Всички са цветни, пъстри и интересни, и трябва да се въздаде онова, което заслужава на всяка една личност, която е градила, без да се изпускат от очи и всички негативни моменти от неговата лична или владетелска история. "Фердинандеум" е един голям разказ за модернизацията на България от 1887 година до 1912 година. Едни 25 години на мирно съществуване на България, като изключим социалните сътресения, разбира се. В тях България от състояние на османска азиатска провинция става европейска държава. Това е следствие на един голям общонароден, особено елитарен, напън към Европа, начело на който стои българския владетел - княз, впоследствие цар, Фердинанд I. На неговото участие в този голям подем е посветена тази книга. Тя е венецът на едни дългогодишни мои изследвания, които намериха публикации в отделни по-малки книги, но това сега е увенчаването на този труд."
Петър Стоянович

Петър Стоянович беше гост в предаването за култура "Гравитация нула" с водещ Светлана Вълкова:

Много ме впечатли фактът, че за четири месеца книгата е претърпяла пет тиража, въпреки че тя е научен труд, не популярна. Какво е Вашето обяснение?

Две в едно се получи, както се казва – хем е строго научен труд, хем от друга страна попаднах, аз и другите хора, които се занимават с тази епоха, на едно празно петно. То е малко като космическа дупка – хем знаеш, че го има, но докато не стигнеш до него, не си сигурен, че наистина съществува. Аз още от студентските години се занимавам с този период и реших вече, след няколко частични труда, да направя нещо, което да обхване тази цяла мирна епоха...

От 1887 до 1912 година...

25 години, четвърт век. От една страна, ужасно много време, но за историята е просто едно примигване на очи. Това са най-златните години на нашата държава от гледна точка на рязкото, видимо, убедено, целенасочено европеизиране. Това е периодът, в който във всеки един отрасъл, във всяка една област, във всеки един занаят даже България успява да се нареди в една не водеща, но златна европейска среда. Ние успяваме да догоним по уникален начин онова, към което се стремим – Европа, цивилизацията, модерния свят, във всяко едно отношение.

Няма как да обхванем всички аспекти на европеизиране, но все пак най-важното... Казахте, че сме го направили по уникален начин?

Да, защото ние много си падаме по бързите, по резките смени, но и това също е бърза и много рязка трансформация. Как става това? Става, когато имаш, въпреки политическите различия, въпреки омразите, предателствата, боищата в парламента и всичко останало, което ние смятаме, че сега е измислено едва ли не – глупости, цял живот по-голямата част от българските депутати са били напълно зависими, доста средно интелектуално надарени и т.н., тоест, ние не измисляме нещо ново – на избори винаги се лъже, има бой, има купуване, разбира се системата тогава е била различна, между другото, много по-удобна за съставяне на правителство – намигам спрямо днешния ден...

Въпреки всичко това – има една много важна тройна симбиоза – от една страна имаме начело един човек, който много ясно олицетворява Европа тук. Той е блестящ европеец, аристократ, с добра образованост във всички основни сфери на познанието. От втора страна, имаме един политически, военен и интелектуален елит, който се стреми целенасочено, въпреки своите вътрешни раздори и различия, да заведе тази страна обратно в Европа. Ние все казваме „да се върнем в Европа“ и това връщане е вече пет века и половина, ама както и да е...Но добре, да се върнем там, където някога сме принадлежали. И трето – няма двусмислие накъде трябва да тръгне България – тя никога не върви на изток и на югоизток. Да, русофили е имало и тогава, и гръкомани, и туркофили, но хората не гледат към Нижни Новгород, а гледат към Виена, Париж, Берлин.

Все пак трябва да кажа, че тази европеизация в немалка част остава повърхностна – ние няма как да си представим, че като се настеле паважа на централния булевард, това се отнася и за най-малката улица в края на града. Това става постепенно, но има физиономия, има сурат, както казваха нашите баби. Тази европеизация е по-бавна в селата, в отдалечените места, но е факт, след това тя се затвърждава след войните, в периода между двете световни войни и угасва отново в 1944 година и по един друг начин започва след това по съветски образец.

Защо е важно тази книга да стигне до нашего брата българина? Защото тя доказва, първо, че когато искаш, ти в края на краищата можеш. Второ, показва, че това вече е свършено един път.

Спомням си през 90-те години, по време на реформаторските правителства на България, когато и аз имах мерак за политика и съм идвал и във Варна покрай тогавашните ръководители на държавата, тогава всички смятаха, че едва ли не този устрем съм Европейския съюз и европейската интеграция ни се случва за пръв път. Тогава нямаше кой, пък и аз много не смеех да се обаждам, да им обясни, че това е вторично, второ засилване и втори опит, първото вече е направено.

Забравили ли сме го?

То може да забравиш нещо, което знаеш. За да разбереш и да осмислиш миналото, ти трябва да имаш и образователна подготовка, родова подготовка – джинсът трябва да говори у теб – и трябва да се съотнасяш към всички останали първо на балканско ниво, после на общоевропейско ниво, и да знаеш къде си.

Ние в момента и като нация, и като политическа класа, искаме, ако може, да сме навсякъде: с едното краче в Австрия, с другото краче – някъде около Урал; с едното краче – в Свиленград, с другото краче -  в Цариград. Ама не става така! Човек трябва да е наясно защо е на тоя свят и кого представлява, какви ценности представлява. Оттам насетне – да си поеме отговорността и да води след себе си.

Смятам, че в крайна сметка, България, макар и куцукайки, общо взето върви в една правилна посока. Лошото е, че се колебаем, лошото е, че сме изложени на голям външен натиск от всички страни, но от една страна особено, и трето, разбира се, е простотията – тя върви ръка за ръка с полуграмотността. Тези две неща вървят ръка за ръка особено в нашата политическа класа по един начин, който винаги след три успешни стъпки предпоставя задължителното спъване, оглеждане, псуване на околните и уж продължаване напред. Това ни пречи!

Може да не сме особено държавнически мислещи като нация, иначе пък сме чудесни индивидуалисти и много интересни хора.

Аз лично съм убеден, без да съм националист в шовинистичния смисъл на думата, убеден съм, че в България живеем изключително симпатично и приятно. Въпросът е да лепнем още някое луксозно тапетче на нашата кочинка, за да стaне тя още по-приятна, слънчева и проветрива!

Още за личността на Фердинанд, за различните аспекти на европеизацията на България, за царя и Варна може да чуете в интервюто на Светлана Вълкова с Петър Стоянович: