Режисьорът Пламен Марков: Живея между призрачни сенки, които си въобразяват, че са най-добрите, най-красивите, най-умните

На 17 и 18 януари от 19 часа Драматичният театър „Стоян Бъчваров“ във Варна започва новата 2023-та с премиерните спектакли на „Юн Габриел Боркман“ от Хенрик Ибсен. В България пиесата е играна за пръв път през 1905 година. Настоящата постановка на „Юн Габриел Боркман“ на варненска театрална сцена (2022/23) е седмият прочит на творба от Ибсен във Варна. Превод от английски и сценична редакция - Пламен Марков, режисура - Пламен Марков, сценография и костюми - Мира Каланова, музика - Калин Николов. За ролята на бившия банкер Юн Габриел Боркман е поканен Николай Урумов.

Това е една от последните пиеси на Ибсен. Различава ли се от най-популярните негови текстове, които познаваме?

Да, предпоследната. По света тази пиеса на Ибсен е измежду най-популярните. В края на живота си той пише 10 пиеси, с които остава, защото като млад драматург пише драми в стихове, исторически драми, но с две свои драматически поеми прави име и престава да пише в пиеси и за славната скандинавска викингска история. И започва да казва, че истинската драма е писана в проза. Това тогава е било революционно - тогава са пишели поетически, романтически пиеси. Той емигрира от Норвегия, 35 години живее извън страната, но пише само за норвежки реалности и норвежки имена. Така той може да ги гледа отстрани и да не бъде зависим. Та това е една от славните му пиеси. В момента, доколкото знам, има добра постановка в Лондон, в Италия се поставя много често "Боркман" от най-големите им режисьори. Тук тази пиеса някак е останала встрани, за сметка на други по-банални пиеси като "Нора" например. От тази гледна точка пиесата е достатъчно популярна - тя е трудна за поставяне.

Може би затова е избягвана тук.

Да, има нужда от актьорска мощ. Гледал съм я 97-ма година в Националния театър в Лондон. Ричард Еър я поставяше, той беше директор на Националния театър. Постановката не беше впечатляваща, но в нея играеха големи артисти, които не бяха играли от десетина години на сцената - Пол Скофийлд например (един от големите им артисти от 50-те и 60-те години), Ванеса Редгрейв, която престана да се занимава с политика. Публиката се стичаше, за да види своите стари любимци, които отдавна не се бяха качвали на сцената по най-различни причини. Постановката беше класически тържествена, каквато се надявам да не е нашата.

За какво е тази пиеса?

Пиесата е за един човек, който се е занимава с финанси и политика. Той е бил директор на голяма банка, канили са го за финансов министър. Много е амбициозен и иска да поеме цялата власт чрез финансовите структури  и един негов приятел адвокат предава неговите нерегламентирани ходове, за да обедини капиталите... Залавят го, вкарват го в затвора, осем години е там, после още осем години е в изолация в собствената си къща, но непрекъснато мисли, че е толкова способен, че няма начин да не дойдат да го поканят отново я в банка, я в министерство, я в каквото и да е. Той постоянно вярва и работи за това, че един ден ще се върне.

Вие не познавате ли български политици, които народът вече отдавна ги е прескочил, но те си вярват, че утре или вдругиден народът ще ги върне, защото няма по-добри от тях?

Около това се върти нашата политика в последните години.

Да, "Боркман" от тази гледна точка става актуален - за хора, които си живеят в паралелна реалност, където са най-добрите. Това е от една страна трагично, защото човекът  живее в измислени реалности, и гротескно, защото всички виждаме, че не е така.

Тоест пак смесвате жанровете?

Да, това е любимият ми номер. Обичам този прийом, защото смятам, че публиката трябва да бъде изненадвана постоянно в развитието на нещата и това, което се гледа. Не само сюжетно, но и какво гледа. Там има две сестри-близначки, за едната от които Боркман е бил сгоден. След като неговият партньор му предлага да му остави тази много вдъхновяваща персона, той разваля годежа с нея и се жени за сестра ѝ. Оттам нататък, когато той е в затвора и нямат никакви възможности за издръжка, другата сестра взема детето им и започва спорът коя е истинската майка - тази, която го е родила или тази, която го е отгледала. Всяка една от тях има фикс идеите, че един ден нещата ще се оправят. Майката, съпругата на Боркман, е убедена, че той ще я реабилитира, че ще направи такива неща, с които тя ще си върне положението на първа дама, която се занимава с благотворителност.

Това е същият синдром, за който говорихте и преди...

Да, ще дам пример с Николай и Елена Чаушеску - един балкански пример. Там това трагедия ли беше или гротеска? Ти виждаш едни хора, които живеят в друг свят, но силно си вярват. Румънският народ ги обича и ще ги спаси. Как ще ги застрелят? Не е възможно! Този синдром се превърна и в нашенски синдром.

Защо избрахте Николай Урумов за главната роля?

Защото може да играе в тези два жанра. Ползват го повече като комедиен талант, но аз съм го гледал в постановките на Камбарев и Азарян на Чехов, гледал съм го в Бекет и е работил заедно с мен в Народния театър в Мартин Макдона. Навремето, когато бях директор на Сатиричния театър, го изтеглих от Театър "София" и го назначих в Сатирата, защото вярвам в неговия талант. Исках там да има комедианти, които могат да играят и трагична гротеска, такъв беше Калоянчев например... Така че Урумов ми се струва подходящ човек, който може да играе ярко, без да губи трагедията на персонажа.

В другите роли: г-жа Гунхил Боркман, негова съпруга е Милена Кънева; Ерхарт Боркман, студент, техен син е Теодор Каракачанов (дебют). Образа на г-ца Ела Рентхайм, близначка на г-жа Боркман, пресъздава Биляна Стоева, а в г-жа Фани Уилтън се превъплъщава Христина Джурова. В ролята на Вилхелм Фолдал, помощник-писар в правителствено учреждение, влиза доайенът на театъра Михаил Мутафов, а като Фрида Фолдал, негова дъщеря, ще видим за пръв път Мелин Ердинч (гост). Миглена Везирова е Малене, прислужница в семейство Боркман.

Как избирате драматургията, която да поставяте? Кое Ви води?

Избирам по един прост принцип - четейки, четейки, стигам до неща, които ме интересуват. Най-важна е темата и качеството на драматургията. Темата е решаваща. Ето, всичко това, което досега Ви говоря, тази тема ме интересува. Защото аз живея между тези призрачни сенки, които имат паралелен живот и си въобразяват, че са най-добрите, най-красивите, най-умните, най-подходящите, най-експертните, най-силните... Това, че останалите не мислят същото, за тях е само покушение срещу тяхната личност и повод още по-енергично да се доказват, като се доказват предимно, обвинявайки останалите. Останалите са отвратителни, което веднага значи, че аз съм прекрасен, а то не е точно така.

Цялото интервю с Пламен Марков може да чуете в звуковия файл: