Коментар: „Отидохме толкова далеч и не стигнахме никъде“

Снощи гледах албанския премиер Еди Рама в „Панорама“. "В политиката имаш привилегията да правиш нещо за хората", каза Еди Рама. Бойко Василев му задаваше въпроси и го гледаше като полубожество. И с право. Еди Рама звучеше толкова адекватно и смислено, че човек, дори без да се усети започна да го сравнява с местните политикани, които вгледани в пъпа си забравиха, че да управляваш значи не да притежаваш държавата, а да служиш. На фона на казаното от албанския премиер нашите сладури изглеждат гротескно. Но дотук с албанците, на които обичаме да се подиграваме, защото е по лесно да се подиграваме на другите,  така си спестяване усилието да се вгледаме в нас самите и да се замислим до къде се докарахме. 

„Отидохме толкова далеч и не стигнехме никъде“, е казал Чарлз Буковски. 30 години вървим по пътя на демокрацията, еврочленство, НАТО и се докараме до къде. До там, откъдето тръгнахме - тайни записи, ченгеджийски номера, убийства на мафиоти, политическо разделение, хора, които мразят други хора, само защото не мислят като тях.  И не – Евросъюза и НАТО не са ни виновни. Вината е другаде у накой друг. Сложно е и не мога да осмисля случващото се. И това е проблем. не само мой, но и на много други - не можем да си изградим ясна картина за това, което става, не само в политиката, но и в обществото ни като цяло. Другият проблем, по дълбок и съществен е, че много от нас вече нямаме никакво желание дари да се опитаме да осмислим това, което се случва в партиите и с така наречени ни политици.

Но  според мен, най-важното, което почти не се коментира, е зейналата пропаст между динозаврите от дълбоката държава - тия които правят записите, измислят сценариите и дърпат конците - и реалния, пълнокръвния, истинския живот. Той е много. по-различен от техните  закостенели ченгеджийски представи. Истинският живот се живее от хора млади, умни, широко скроени и мислещи за бъдещето. Хора, загледи към звездното небе, готови да го изследват. Загледани в безбрежието на океаните, мечтаещи да разберат какво има под дъното на Марианската падина.

Аа вие, господа, сте динозаври. Да, все още се борите със зъби и нокти, все още сте жадни за кръв, но сте обречени на изчезване. Бъдещето не ви принадлежи и това ме кара искрено да се радвам.