"Корабът на сирените" - контрареволюционният роман на Александър Секулов

За няколко дни корабът на сирените излиза от морските карти, спира в центъра на света под развеселения поглед на Бог. Александър Секулов е автор на романите „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Господ слиза в Атина“, „Островът“, „Скитникът и синовете“ и „Жена на вятъра“. Издал е поетичните книги „Карти и географии“, „Възхитително и леко“, „Море на живите“ и „Хроники и химни“. Драматург е на Драматичен театър – Пловдив, отличен с награда „Аскеер“ за пиесите „Няма ток за електрическия стол“ (2016), „Дебелянов и ангелите“ (2019) и „Народът на Вазов“ (2022). Носител на националните награди за поезия „Христо Фотев“, „Николай Кънчев“, „Перото“, „Иван Николов“.

„Корабът на сирените“ ни повежда на щуро и твърде забавно пътешествие из гръцкото море, където всякакви небивалици са вероятни. Александър Секулов често балансира по ръба на литературното благоприличие. Той може да си позволи подобен лукс, защото думите, които виртуозно реди, се обичат една друга и здраво се държат за ръце, а героите му са необикновени, пъстри и интересни.

Александър Секулов за новата му книга:

 „Корабът на сирените“"Като излезе тази книга, мои приятели ми обърнаха внимание, че в повечето от книгите ми - да не кажа - в почти всички романи, действието се развива в морето на Егея, а аз установих, че действието във всичките ми романи се развива през лятото. Нямам нито един есенен ден, нито един зимен и нито един пролетен. Което изглежда някаква специфика на моето световъзприятие. Може би искам да разказвам истории, в които няма време, а в морето наистина не усещаш как времето тече."

Историите, които Александър Секулов не иска да разказва, са свързани с тъгата, мъката...

"Не искам да разказвам истории, които са свързани с тъмното начало в материята. Определено не искам да се занимавам с Дявола. Не искам да се занимавам със Смъртта. Да разказваш в черно, да разказваш за отчаянието, за страха, за фобиите, за страданието, за болката е много по-лесно, даже обидно лесно, отколкото да пишеш книги, които повдигат духа на човека, карат го да мечтае, карат го, да иска, да живее."

Чуйте повече за романа "Корабът на сирените" от Александър Секулов в интервюто, което той даде за Радио Варна.

"Корабът на сирените" има ли нещо общо с останалите Ви книги, които са излезли изпод перото Ви, мака че сигурно пишете на компютър?

Навярно - има. Доколкото като излезе тази книга, моите приятели ми обърнаха внимание, че в повечето от книгите ми действието се развива в морето на Егея. Аз пък установих, че всичките ми романи се развиват през лятото. Нямам нито един есенен ден, нито един зимен и нито един пролетен. Това е специфика на моето световъзприятие. Може би искам да разказвам истории, в които като че ли няма време. А в морето наистина не усещаш как времето тече.

Какви истории не искате да разказвате?

Не искам да разказвам истории, които са свързани с тъмното начало в материята. Определено не искам да се занимавам с Дявола. Не искам да се занимавам със Смъртта. Да разказваш в черно, да разказваш за отчаянието, за страха, за фобиите, за страданието, за болката е много по-лесно, даже обидно лесно, отколкото да пишеш книги, които повдигат духа на човека, карат го да мечтае, карат го, да иска, да живее. Много по-лесно е да отчаеш един човек  и да му кажеш: "Няма смисъл всичко е загубено". Което си е и вярно, защото животът на човека е път към смъртта. Но дотогава трябва да изпитваме радост. Много е трудно да се пишат бели книги. Малко са примерите в световната литература, в които енергията да е бяла. Но знаете ли, точно такива книги остават. Книги писани, като че ли на шега. Писани, като че ли героят не е много сериозен. Веднага давам пример  - един Алексис Зорбас на Казандзакис, една Пипи на Астрид Линдгрен. Това са две книги, писани през 1943 година.

По време на Втората световна война.

По времето на Втората световна война са написани книги, в които всъщност, като че ли няма смърт и героите са вечни. Те искат да живеят. Умеят да живеят. Радват се как живеят, макар и рисковано. Това е голяма сила на литературата - да пренебрегне условностите и да накара човека да изправи гръбнак. Аз се старая да пиша такива книги, които да накарат човека да каже: Животът е хубав. Не елементарни, не сълзливи, а книги, които се борят и обичта живота.