Лесна работа: И малко природа

В деня на пълното слънчево затъмнение се замислих за Земята.

Април. Прекрасният месец на Земята.

Използваме всяка свободна минута, за да избягаме от града, да се разходим сред природата, да се насладим на разкошни гледки и опияняващ чист въздух. А по пътя лек ветрец нежно полюлява сините рокли на теменужките като в бална зала, където са организирани танци в чест на пролетта.

Ухание на треви и полски цветя. Песен на птички. Приказно чувство за свобода и ново, успешно, красиво начало. Това е април. Месецът, през който с пълна сила отново си спомняме колко мила ни е Земята и колко много обичаме природата.

Но връщам се назад във времето и ето ме като дете.

Дойде ли април, всяка свободна минута вкъщи стягаме раниците, обличаме спортни екипи и се втурваме напред – към фантастични туристически преживявания и преходи. Имам чувството, че не живеем, а просто преминаваме от един преход към друг. Не разбирам защо мама толкова настоява да подскачаме като кози по баирите, след като можем да си седим вкъщи, да се тъпчем с шоколадови торти, да излизаме на терасата по залез и да зяпаме замечтано великолепния нежносин отрязък от море и небе, който постепенно се оцветява в розово, сякаш слънцето поляга на цветна възглавничка и се люлее, докато съвсем изчезне в пухкавите облачета на съня.

Тази статична романтика определено ми се струва по-приятна и приемлива от другата, към която се налага бодро да пристъпвам с пълна раница всеки път, когато се отворят няколко свободни дни.

Обичам природата, но някак по-мързеливо и дистанцирано... Според мен в природата дебнат единствено опасности.

Всеки път на тръгване, се сбогувам с любимите си места, неща и хора, защото съм абсолютно сигурна, че някъде в гората ще срещна мечка и тя ще ме изяде.

Спомням си как групата бодро крачи по баирите, всички се смеят, разказват си забавни истории, изчисляват колко още остава до следващата хижа, а аз напрегнато се ослушвам. Всяко трепнало листенце ми звучи като сигнална камбанка, която предвещава предстоящия апокалипсис. Успеем ли да стигнем невредими до целта на похода, това за мен е само отлагане на предстоящата опасност. В гората има какви ли не животни. Рано или късно предстои челен сблъсък с тях. Предполагам, че причината за страховете ми е в приказките, които поглъщам с тонове.

Имам ярък спомен как стигаме до полянка. Там зад дървена оградка се мотаят кръвожадни бикове. Единият се обръща към мен и се втренчва в яркочервеното ми яке. Защо ли все съм облечена в жизнерадостни цветове? Точно през мислите ми преминава история за кървава корида и звярът като по сигнал се втурва към мен. Аз от страх губя връзка с кораба – майка и се затичвам право към добичето вместо в обратна посока. За моя огромна изненада срещата се оказва чудесна, а звярът в действителност е едно мило малко теленце, което си е харесало точно мен, за да сподели радостта от живота и от прекрасния априлски ден.

Развеселената публика аплодира. Аз съм като герой от комикс. Над главата ми се издува балонче с надпис: „Изложих се. Не биваше да става така“.

Нататък по пътя продължавам да се оглеждам за мечката, която ще ме изяде, но какво се случва с нея, предстои да научите в следващо издание на рубриката.

Дотогава ви желая добро настроение и безстрашно отношение.

Страховете пречат да живеем пълноценно и да се наслаждаваме. Преодолеем ли ги, нататък всичко е лесна работа.

Автор: Даниела Иванова