На село в Радево

Бягство в друг свят. Такова е усещането във варненското село Радево. На хубаво място е разположено селото. Но ако искаш да стигнеш по него трудно ще го намериш, защото никъде по пътя Варна-Добрич няма табела, която да указва посоката. Ориентираме се по картата на България и gps-а в колата. До там гледката е красива, особено сега, когато има посеви и навсякъде е зелено, а небето се подготвя за поредната порция дъжд.

Село като в орехова черупка. Така го определиха местните жители. Намира се на 35 км. от Варна, стигаш до него в момент, в който вече си сигурен, че наоколо няма жива душа. Думата „няма“ е най-често използваната от местните. И има защо. Има кметство, но няма кмет. Има мобилни оператори, но няма добър обхват и интернет връзка. Няма църква, няма училище, няма детска градина, няма читалище, няма пенсионерски клуб, няма поща, няма редовен транспорт, няма лекар, няма полиция, няма и много жители в селото. По избирателен списък са точно 20 души. В действителност живеели около 60 човека.

Социалните връзки се случват в единствения магазин, който работи само три дни в седмицата от 8.30 до 12 часа.

Жените са дейните на село. Има и мъже, но били притеснителни, шегуват се половинките им.

Гласуват редовно, защото са убедени, че така трябва. Обаче не вярват на политиците. На местните – хич, а на европейските – още повече. Подобна „птица“ повече от три години не е стъпвала в селото. „Е, ако има да вземе нещо ще дойде, ама иначе…“ А то вече нищо не е останало за вземане.

От уважаемите кметове - малки, големи и още по-големи, искат да им оправят разбитите пътища и да окастрят избуялите храсти, треви и ниски клони на дървета от двете им страни, за да не си чупят колите. Да имат редовен транспорт, който в момента е само два пъти седмично – понеделник и петък, за да могат да отидат на лекар и магазинът да работи поне пет дни в седмицата, защото хляб им носят само веднъж седмично.

Знаят няколко от старите имена на селото, но не знаят историите за тях. Преди се е казвало Овнец, Кочак, Капитан Радево до днес, когато е останало само Радево. Според жените е на името на партизанин, който бил убит в селото. Има и паметник в негова памет в парка, но храстите и тревите в него бяха толкова избуели, че бързо се отказах да отида да го видя. Особено като ми казаха, че никога не е пръскано срещу кърлежи.

Липсата на лекари и здравни служби по селата може би най-много тежи на хората, които живеят в тях. Села с 1500 – 2000 души могат да си позволят лукса да имат доктор, като в село Любен Каравелово например, но в по-малките е абсурд. В Радево не помнят откога нямат лекар. Свикнали са да пътуват за лечение до Аксаково, но сега и това е трудно – защото няма транспорт. Имат си доктор Куин лечителката. Така казват на Ани, която е фелдшер и им е много ценна - тя е и лекар и медицинска сестра. Помага на всички, които потърсят помощ.

Животът на село е прекрасен, но не е за всеки. Знаят го най-добре тези, които живеят на село. Знаят го и управляващите, но отдавна са обърнали главите си в друга посока и отдавна не виждат какво се случва в селата. Така е по-удобно и по-лесно. Въпросът е докога? И за политика си говорихме, ама полза от приказки няма.