Великите европейци - Софокъл

Пети век преди новата ера в Древна Гърция е препълнен с хора и събития, които до голяма степен определят мисленето и развитието на цялото човечество, включително до наши дни. Софокъл преживява почти целият този век, участва в много тогавашни събития, познава много тогавашни хора. Но още по-важното е, че всички не само тогава, но и сега, познават него, великия автор на „Едип цар”, „Антигона” и още 121 други пиеси, от които, за съжаление, са запазени общо само 7. 

Електра на старогръцки

Превод: О, спомен за човека най-скъп за мене, ти си всичко, останало ми от живота на Ореста. С какви надежди те изпратих - с какво те срещам! Държа в ръцете си сега едното нищо, макар от къщи някога те изпроводих в младост цъфнал! Но по-добре да бях умряла, преди да те изпратя в чуждата земя със собствените си ръце - и тъй да те избавя от убийство!

Чувате ли тази трагична мелодия, тази песен, в която, въпреки, че не разбираме нито думица, веднага разпознаваме песента на жената, която жали за най-свиден човек. Това е монолог на Електра от едноименната пиеса на Софокъл, изпълнен на старогръцки. В действителност това не е песен, но самият език сякаш се пее, доста е различен от съвременния гръцки. И неслучайно Аристотел твърди, че произходът на трагедията е от дитирамбите, появили се някъде през 7 век пр. н. е. 

Това са старогръцките тържествени песни, които от един момент се развиват и в диалогична форма, като диалогът в тях се води между хора и рецитатора. Те са свързани, естествено, с празниците на Дионис, самата дума „дитирамб” е един от епитетите на този бог на плодородието, създател и покровител на виното, вдъхновител на веселието. Все пак обаче не бива да се забравя, че ако единият край на пъпната връв на Дионис е закачен на небето, то другият е в подземното царство, така че природата му е двойствена, какъвто е характерът и на мистериите, свързани с неговия култ. Неслучайно по-късно, вече в християнските времена, бог Пан, козелообразният постоянен спътник и съучастник на Дионис във всички вакханалии, се възприема от християнската църква като един от образите на дявола. 

В антична Гърция обаче отношението към Дионис е съвършено различно. Пък и как не – след като пред очите на онези хора дитирамбите се ражда нещо толкова впечатляващо и красиво като театралната трагедия. При това, ако изключим работите на някой си Шекспир, може би всъщност се раждат и най-добрите трагедии в човешката история.

Игор Стравински, Едип цар

Макар вероятно мнозина да са писали пиеси и преди този споменат вече пети век преди новата ера, то нищо от тези творби не е запазено. Така че имаме останали имената и творбите само на трима големи – Есхил, Софокъл, Еврипид. Това е редът, по който те се раждат и умират. Обаче, съдейки по славата, тогавашното общество оценява като най-значим от тримата Софокъл с 24 театрални награди, следван от Есхил с 14 и Еврипид с 4. Представяте ли си – да получиш нещо като еквивалента на сегашните 24 Оскар-а. Но да се върнем към тримата големи драматурзи. 

Плутарх например разказва, че през 468 година, когато 28-годишният Софокъл като автор за първи път се явява на театрален конкурс, той побеждава стария и най-почитан дотогава автор Есхил. Есхил до този миг не вижда конкуренция, смята, че и този конкурс му е в кърпа вързан, затова след загубата се засрамва силно и заминава за Сицилия. В ранната си младост Софокъл копира творбите и техниката на Есхил, но в един момент го задминава, като вдига античната трагедия на ново ниво. Той въвежда третия основен персонаж, което позволява значително по-задълбочено развитие на образите, а и динамизира сюжета. 

Другото важно нещо, което прави Софокъл, е да измести фокуса на трагедията от рода към човека, а също и от бога към човека - за разлика от дотогавашния подход, който е обратен и при който човекът е само пионка в ръцете на боговете. Изключително ярък пример за тази нова роля на човека в драмата, е „Антигона”, пиесата, в която героинята погребва своите мъртви братя, въпреки категоричната забрана на цар Креон и плаща за това си човешко решение с любовта и живота си.

Ария на Антигона от едноименната опера на Микис Теодоракис

Още по-сложна и многопластова е историята в „Едип цар”, пиесата, която е истински връх в творчеството на Софокъл. Тук се реализира по съвършен начин неговото най-важно театрално откритие, онова, което Аристотел нарича „катарзис” и на което посвещава доста мисъл в знаменитата си „Поетика”. Катарзисът е феномен, породен от персонажите и действието в пиесата, но е свързан вече не само със самата пиеса, а и с отношението пиеса-зрител. Както пише Аристотел, това е начинът, по който „зрителят, чрез състрадание и страх, се очиства от същите тези чувства.” Тук няма да влизам в повече обяснения, който иска, да прочете „Поетика”-та, там всичко е много ясно и красиво обяснено. Факт е обаче, че, за да изведе своята дефиниция на катарзиса, това ключово не само за театъра, но и за човечеството изобщо, понятие, Аристотел дава за пример точно пиесата „Едип цар”. 

Едип е роден в Тива, баща му е цар Лай, а майка му – царица Йокаста. Пророчество обаче казва, че детето ще убие баща си, затова Лай му пробожда краката и го носи на върха на планината Китерон. Вместо да умре, детето е намерено от коринтския цар Полиб, той го нарича Едип, което значи „с отекли крака” и го отглежда. Вече младеж, Едип научава от Делфийския оракул, че му е съдено да убие баща си и да се ожени за майка си. Тогава той решава да се махне от дома на Полиб, за да не се изпълни пророчеството, а да отиде в Тива. По пътя се скарва с един човек и го убива, без да знае, че това е истинският му баща, цар Лай. После среща прочутото крилато чудовище Сфинкс, който тормози Тива от години и освобождава града, като решава прочутата гатанка на Сфинкса. Тиванците правят Едип цар и той се жени за овдовялата наскоро царица, която всъщност е майка му, Йокаста. Когато накрая истината излиза наяве, Едип се самонаказва, като си избожда очите и сляп, тръгва да скита по света.

Едип цар

Както всички се досещат, по-късно пък идеята за психическите глъбини, които стоят в основата на това не само един мъж, а всеки мъж, да иска да убие баща си и да се ожени за майка си, е брилянтно развита от доктор Зигмунд Фройд в неговото „Въведение в психоанализата” и естествено, наречена е Едипов комплекс. Дали самият Софокъл страда от такъв комплекс? Нищо чудно. Баща му е богат занаятчия със собствена голяма работилница в град Колон. Казано така, за съвременното ухо това не звучи кой знае колко впечатляващо. Имайте предвид обаче, че всъщност е производител на оръжие, тоест, все едно собственик на ВМЗ-Сопот или Арсенал, Казанлък. Това не означава човек с лесен характер, така че нищо чудно Софокъл да се е усещал подтиснат от баща си. 

Но това е чиста спекулация, няма данни той да е преживял някакви семейни драми, напротив, за него е написана едно от най-кратките и най-впечатляващи характеристики, които съм чел изобщо. Твърди се, че „Софокъл е едновременно много богат, много талантлив и много образован”, като не стига това, ами „се обучава допълнително през целия си живот”. Освен с фантастичната си театрална кариера, той обаче е известен в тогавашното гръцко общество и като много динамичен, активен човек, който заема различни високи политически и обществени позиции. Отначало, като съвсем млад, Софокъл поддръжа партията на Катон, но бързо се ориентира към неговия основен съперник Перикъл и явно печели от това. Катон е изпратен в изгнание, а Софокъл става приближен на Перикъл. 

През неговото управление отговаря за обществените финанси на Атина, а като генерал от армията ръководи военната кампания срещу едно въстание на остров Самос. Наред с всичко друго е и духовно лице – става първият жрец на бог Асклепий в Атина. Както е характерно за онова време, освен любовта към жените, Софокъл цял живот споделя и любовта към младите момчета. Многото любов изглежда му създава и някои проблеми – знае се, че на стари години, когато вече не може да се отдава на любовните наслади, той въздъхва облекчено, че се е „отървал от тази похот”. Софокъл живее дълго и това в един момент явно писва на синовете му, които очакват да наследят голямото богатство, което все не идва. 

Те искат да го изкарат невменяем, стига се до съд и в своя защита Софокъл чете откъси от последната си, все още незавършена пиеса „Едип в Колон”. В нея той, смятаният от хората за много щастлив човек, пише - „въпреки всички удоволствия, все пак да не се родиш изобщо е най-добре”. А умният атински съд постановява, че Софокъл е твърде разумен човек.

Хенри Пърсел, Едип