Великите европейци - Адам Мицкевич

Има един истински поляк, който никога не е стъпвал във Варшава, Краков или друг голям полски град. Казва се Адам Мицкевич и е най-великият полски поет от епохата на романтизма, огнената икона на полската независимост, революционер, мистик и пророк, изобщо – самият дъх на полския дух. 

Шопен, Полски песни (по текстове на Адам Мицкевич), І - Желание

Адам Мицкевич е роден на 24 декември 1798 година в село Заосие, Новогрудски уезд, Литовска губерния, Руска империя. Още оттук обаче се поставя началото на поредица неясноти. Първият въпрос е дали Мицкевич наистина е роден в семейното имение в Заосие или се появява в самия Навахрудак, където два месеца по-късно е кръстен в католицизма. 

Градът, където той прекарва детството и юношеството си, е врящ котел от хора, етноси, религии, народи, държави и империи, дали си историческа среща. На родния за Мицкевич полски той се казва Новогродек и е част от бившето Велико херцогство Литва, което, заедно с Полша, по-рано образува Жечпосполита – дуалистична, мултикултурна европейска държава, просъществувала от 1569 до 1795 година. 

Само един факт, за да схванете каква е историческата и духовната стойност на тази уникална държава – през 1791 г. тя приема първата в Европа и втората в света писмена Конституция. Е, както казват историците, този закъснял жест не успява да спре разпада на държавата и три години преди раждането на Мицкевич, Жечпосполита е разкъсана между Русия, Австро-Унгария и Прусия. Адам се ражда в руската част, а литовското име на града - Наугардукас, на полски – Новогродек, бързо започва да звучи като беларуското Навахрудак. Като част от руската империя, там бързо се заселват множество беларуси, а и до днес градът е в Беларус. Самият Мицкевич, който е човек с абсолютно ясно полско самосъзнание, внася допълнително объркване, защото започва най-известната си книга, епосът „Пан Тадеуш”, с репликата: „Литва, родино моя?” 

Да, нормалните хора знаят, че той има предвид Литва като географска провинция, част от Жечпосполита. Но не всички са нормални, затова стотина години по-късно московската комунистическа пропаганда сътвори един от своите изумителни шедьоври на изкривена действителност. В уж най-обективната си „Болшая съветская енциклопедия” руснаците вписаха великия поляк Адам Мицкевич като „белоруски поет, който възпява Литва на полски”. Добре, де, тогава аз съм ескимос, който възпява Австралия на суахили.

Шопен, Полски песни, V - Когато той обича

Бащата на Адам е Миколай Мицкевич, адвокат, потомък на обеднял шляхтички род, а майка му е Барбара Майевска. Това второ изречение от живота на Мицкевич също води до спорове – специално за произхода на майка му. Както се сещате, когато се спомене „произход”, опираме до едва ли не класическата за подобни случаи тема  – дали майка му е полякиня или еврейка, тоест, дали самият Мицкевич има еврейска кръв. 

В случая не коментирам това заради мои лични предразсъдъци, напротив. Като имам добра представа от Стария завет и поназнайвам нещичко за развитието на еврейския въпрос през вековете, а също като виждам до какви висини на човешкия гений се издигат редица представители на еврейския род, аз еднозначно смятам произхода им за предимство, не за недостатък. Що се отнася до Мицкевич – да, най-вероятно той има еврейска кръв, макар това да не е сто процента гарантирано.  Смята се, че семейството на майка му е от последователите на Яков Франк или Яков бен Йехуда Лейб – еврейски мистик, проповедник, обявил се за Месия и изпаднал в конфликт с ортодоксалните еврейски общности. В споровете си с равините Яков привлича на помощ местния католически епископ, а по-късно цялата негова секта приема католицизма. Но това е, така да се каже, физическата част от въпроса с еврейството на Мицкевич. Но има и духовна. 

В по-късните години от живота си, изпаднал сам в мистични и месиански състояния, той казва например, че поляците са евреите на Европа. Има предвид не само приликата заради разкъсването и гоненията, на които и двата народа са подложени в исторически план, но и онази надежда, която те вдъхват у другите народи чрез неукротимия си порив към свобода и зачитане на човешкото достойнство. Самият Мицкевич се смята за важен фактор в полското месианство и наистина е такъв – както заради поезията си, така и заради цялата си политическа и журналистическа дейност.

Шопен, Полски песни, ІІІ - Тъжна река 

Като дете Адам Мицкевич не блести с учене. Той завършва доминиканско училище, но е най-добър в игрите и театралните постановки. Все пак обаче получава стипендия и учи в Имперския университет във Вилнюс за учител, а после по договор преподава четири години в училището в Каунас. Като студент и преподавател Мицкевич изживява няколко от най-сладките вълнения в живота на един поет. 

Първо, още в университета той се забърква в подмолна дейност. По това време полската младеж създава и развива два нелегални, свързани един с друг патриотични кръга – на филометите и филаретите. Първите са малко по-мек вариант на вторите, но, така или иначе, те са силно свързани помежду си. Като цяло идеята им е да поддържат жив полския дух, да пропагандират и развият демократичните принципи сред поляците, независимо от тежестта на руската окупация. Втората голяма стъпка на Мицкевич в този период е, че през 1818, 20-годишен, той публикува първата си поема, „Градска зима”. Така започва интензивният му литературен период, който продължава 17-18 години и води до славата му не само на най-голям полски, но и един от най-големите славянски и европейски поети изобщо. Третата стъпка – да, този път познахте, е срещата с Мария Верешчаковна, голямата любов в живота на Мицкевич, която така и остава нереализирана. Не неконсумирана, а само – нереализирана, поне не чрез брак, както му се иска. Бракът е невъзможен, защото той е беден и с по-ниско социално положение, а тя е вече сгодена за някакъв княз. 

И така, докато Мицкевич бере и сладки и гнили плодове от дървото на съдбата, руската тайна полиция не спи. Арестуван е заради връзки с филометите и филаретите, за шест месеца е изпратен в манастир за нещо като домашен арест, а после е осъден на изгнание - не може да живее повече в западните части на империята и трябва да отиде за пет години на нещо като заточение в Централна Русия. Не знам какво точно разбират царските власти под „заточение” или „изгнание”, но то е истински курорт в сравнение с онова, което после имат предвид болшевиките. Като тръгва на заточение, Мицкевич все едно тръгва на почетен тур за овации из Русия. Той първо отива в Санкт Петербург, после живее в Москва, пътува до Одеса и на Крим, където се раждат и прочутите му „Кримски сонети”. Там издава също поемата си „Конрад Валендор”, която е истински пробив в цензурата на императорския режим. През цялото време се движи във високите сфери на обществото. Заради изключителния си импровизаторски талант за поезия, включително на френски, в Русия Мицкевич е на голяма почит, дори егоцентричният Пушкин признава, че се учи от него. Заради славата си на революционер пък, той е приет с почести сред тъй наречените декабристи, млади аристократи, които, съвсем по Фройд, се бунтуват срещу императора, защото го идентифицират с бащата-потисник. Така или иначе, след като изкарва пет години в Русия, Мицкевич най-после получава изходна виза и изчезва на Запад, за да поеме дълъг дъх след отровната руска атмосфера.

Шопен, Полски песни, VІ - Далеч от очите ми 

Щом напуска Русия, Адам Мицкевич прави дълга обиколка из Европа. Във Ваймар се среща с Гьоте, в Берлин слуша лекции на Хегел, отбива се до Прага, следват Милано, Венеция, Флоренция, Рим. През Женева и Париж той се отправя към пруската граница, опитва да премине с фалшив паспорт в Русия, за да участва в полското Ноемврийско въстание, но не успява, а скоро то е жестоко потушено. Мицкевич е съкрушен и пише третата част от поемата си „Предците”, сравнявана от мнозина с Гьотевия „Фауст” и Байроновия „Манфред”. 

По време на всичките си движения из Европа Мицкевич поддържа контакти както с революционни организации, например карбонарите в Италия, така и с различни жени, в които се влюбва, все неуспешно. През 1832-ра той все пак се установява в Париж и се свързва с полските емигрантски групи. Две години по-късно издава знаменитата си поема „Пан Тадеуш”, смятана за последния европейски епос, за край на една литературна традиция, започнала още от Омир. Също през 1834-та Мицкевич се жени за Селина Шимановска, с която имат шест деца, живеят в бедност, а и в мъка заради нейното психично заболяване. 

След „Пан Тадеуш” Адам Мицкевич почти се отказва от литературата, отдава се на публицистика и политическа активност, минава и през период на тъмен мистицизъм, от който го отрезвява въстанието в Краков от 1846-а. През 1853-та избухва Кримската война и Русия се изправя срещу обединените сили на Франция, Великобритания, Отоманската империя и кралство Сардиния. Поетът приветства войната и заминава за Истанбул, където се опитва да създаде полски, а също еврейски легион, за битка срещу Русия, освобождаване на Полша и други славянски страни. 

Начинанието му обаче е прекъснато от банална холера, която абсолютно нереволюционно и непоетично го отнася в земния гроб. Но и това е нормално. Както казва сам Адам Мицкевич в поемата си „Предците” – който никога не е докосвал земята, няма как да отиде на небето.

Шопен,  Полски песни, ХІ – Двоен край