Великите европейци - Артур Шопенхауер, първа част

„Светът е моя представа” – ето истината, която е в сила за всяко живо и познаващо същество, макар че само човекът може да я изведе до рефлективно-абстрактното съзнание; и ако той наистина направи това, то у него се заражда философски поглед върху нещата. За него тогава става ясно и несъмнено, че той не познава нито слънцето, нито земята, а само очите, които виждат слънцето, ръката, която усеща земята; че околният свят съществува само като  представа” – ето как започва „Светът като воля и представа”, знаменитата книга на великия немски философ Артур Шопенхауер. 

Йохан Пиксис, Концерт за пиано, цигулка и струнни, 00.00 

„Животът е сделка, доходът от която далеч не покрива разходите” – твърди философът. Твърде тъжно и безперспективно звучат неговите думи, нали. Затова ето още малко разяснения – макар че не очаквайте просветление. Според Шопенхауер нашата Вселена е възможно най-гадното място, създадено и управлявано от злото, а човекът е роден тук, за да страда. Ако се върнем към Данте и неговият Ад, той не е някъде другаде, а именно това е мястото за наказание и хората са на земята, не за да се пречистят, а за да се мъчат. 

Основният инструмент за тяхното страдание са желанията. Човек е изтъкан от желания, но всяко едно ражда допълнително страдание - веднъж, защото желанията се реализират трудно, и втори път – защото, веднъж реализирани, удовлетворението от това е кратко и незначително, а ново желание тутакси замества старото. Големият парадокс е, че и желанието за живот, което е изначално присъщо на човека, му носи още повече страдание. Но пък самоубийството не е изход, защото е реализация просто на друг вид желание. Всъщност изход няма, може да има само облекчение – и то е в състраданието, в това да се разтвориш в света на другите, за да им помогнеш поне малко, като така помогнеш поне малко и на себе си. Това са идеи, разбира се. В реалния живот самият Шопенхауер не е известен нито с човеколюбие, напротив, той е прочут мизантроп; нито с аскетизъм или поне умереност на желанията си - макар че горещо препоръчва това на другите; нито дори с особена любов към животните, за които също ни съветва да се грижим всеотдайно, защото и те страдат от гадостите на същия свят, от които страдаме и ние. 

Разбира се, оставяме настрани любовта на Шопенхауер към смешните му френски пудели на име Атма и Бутц, с които той живее през последните си 27 години във Франкфурт на Майн. През по-голямата част от живота на философа неговите съвременници почти не го забелязват, започват да четат книгите и да тълкуват идеите му едва десетина години преди да се пресели той в отвъдното. Критиците и досега го наричат как ли не – ирационалист, дълбок песимист, солипсист – което означава „краен субективен идеалист”, човек, който смята, че останалият свят, доколкото съществува изобщо, е плод единствено на собственото му съзнание и въображение. Тези етикети са звучни, но негативната им натовареност едва ли има смисъл точно по отношение на Шопенхауер. Защото пък се оказва, че без основата на неговата мисъл не могат да минат не само философи като Киркегор и Ницше, но също музикант като Вагнер, учени като Ервин Шрьодингер и Алберт Айнщайн, мислители като Фройд и Юнг, писатели като Лев Толстой и Хорхе Луис Борхес.

Йохан Пиксис, Концерт за пиано, цигулка и струнни, 09. 56 

Артур Шопенхауер е роден през 1788 година в Данциг, днешният Гданск, който тогава е свободен град и голям търговски център. Пет години по-късно обаче Данциг е присъединен към Прусия и свободомислещият татко Хайнрих, независимо от финансовите загуби, се мести в Хамбург. 

В семейство Шопенхауер по интересен начин се преплитат разум и артистизъм. Майката Йохана е 20 години по-млада от мъжа си, със силна склонност към литературата и неслучайно по-късно, във Ваймар, държи артистичен салон, в който често идват Гьоте, братята Шлегел и други прочути интелектуалци на епохата. Тя пише есета и романи, които са известни на времето си, макар вече отдавна забравени. Бащата, Хайнрих Шопенхауер, е богат търговец и притежател на кораби, изключително образован човек и ценител на европейската култура. Той държи синът му да наследи семейния бизнес, мисли по въпроса и отрано  предприема редица стъпки. Например знае се, че името Артур е избрано не случайно, а защото то лесно се помни, доколкото се пише и звучи почти еднакво на основните европейски езици, на които се върти големият бизнес – немски, френски и английски. Когато малкият е на 11, той е пратен за две години във Франция, където учи езика и си прекарва страхотно. По-късно изкарва също много полезно, макар и не така приятно време в Англия. Плюс немския и научения в училище латински, младежът Шопенхауер вече знае четири езика, към които добавя италиански и испански. 

През 1805-та, като вижда, че синът му проявява повече страст към умозрителните неща, Хайнрих му предлага избор – да се запише в гимназия, а после в университет, както той иска или да участва в семейно пътешествие из Европа за две години, след което да започне стаж в търговска кантора. Артур избира пътуването, но малко след като постъпва в кантората, баща му умира при загадъчни обстоятелства. Скоро той изпросва от майка си промяна в плана, учи в гимназия и след две години постъпва в медицинския факултет на университета в Гьотинген, а скоро се прехвърля философия и сменя университета, като отива в Берлин. Всъщност, въпреки мнението си за зловещата роля на неразумната световна воля, Шопенхауер е голям късметлия - едва ли има по-подходящо място и време за учене на философия от Германия през ХVІІІ и началото на ХІХ век, когато Кант, Шелинг и Фихте развиват системата на немския класически идеализъм до невероятно висини, а Хегел само се опитва да сложи прът в колелото на фантастичната философска история, която те създават. 

Йохан Пиксис, Концерт за пиано, цигулка и струнни, 17.13 

Още в Гьотинген, по съвет на своя професор Ернст Шулце, младият Шопенхауер се концентрира върху изучаването на Платон и Кант, а в Берлин слуша лекции при един от най-известните пост-кантиански философи – Йохан Готлиб Фихте. Но не мислете, че известността на Фихте предизвиква възхищение и преклонение у Шопенхауер, обратно – той го намира за твърде претенциозен и досаден тип, който бръщолеви неразбираеми, наукоподобни глупости и се съобразява повече с обществените правила и религиозните норми на мислене в момента, а не с истинско развитие на философията на Кант. 

С годините това отношение на Шопенхауер към академичните философи и тяхното дразнещо философстване се развива и задълбочава, като достига истински висини в отношенията му с Хегел. Твърде трудно е да се приемат еднозначно острите критики на Шопенхауер по отношение на самите идеи на неговите философски противници. При всички случаи обаче има нещо много вярно в обвиненията му за стила и езика, на които те излагат въпросните идеи. Самият той и досега е признат за брилянтен стилист не само в немската философи, но и в немската литература, а идеите му са изложени по наистина забележително разбираем като съдържание и завладяващ като форма начин. 

Естествено, това не е без връзка с разбирането на Шопенхауер, което той развива по-късно, че философията всъщност не е наука, а изкуство. Блестящият стил обаче, който после му носи признание, на онзи етап е поредното камъче, което обръща колата на отношенията с майка му. Младият Артур и без това не е доволен, че тя бързо забравя баща му и се хвърля в светския водовъртеж на ваймарското общество, а на всичкото отгоре между двамата се появява и нещо като литературно съперничество. Шопенхауер пише докторската си дисертация, озаглавена „За четворния корен на принципа на достатъчната  причина” и Йохана му помага с издаването, но подхвърля, че от тази книга никой няма да си купи дори един екземпляр. На което той пък отговаря, че тази книга ще се чете дълго, след като боклукът, който тя пише, бъде забравен. 

Интересното е, че и двамата се оказват прави. Ето какво обяснява в наши дни Ханс Брокхаус, собственик на едноименната издателска къща: „Моите предци не намират нищо в неговите ръкописи, но ги издават и издават, за да задоволят молбата на най-добре продаваната си авторка. Сега обаче вече никой не помни книгите на Йохана Шопенхауер, но книгите на нейния син Артур продължават да се търсят стабилно и да повдигат репутацията на издателство „Брокхаус”. Разбира се, че я повдигат, след като преди 203 години, през 1819-та, именно „Брокхаус” издават „Светът като воля и представа”, най-прочутата книга на 31-годишния Артур Шопенхауер.

Йохан Пиксис, Голяма соната за обой и пиано