Великите европейци - Карл Велики - втора част

Официално известният брой на неговите деца е 19. Голяма част от тях са дъщери, към които той цял живот има особено отношение – просто държи всички около себе си и не им дава да се омъжат. Няма нищо против те да имат къде тайни, къде по-явни любовни истории, няма против дори да забременяват и да му раждат незаконни внуци - но не им дава да се женят. От синовете му пък най-прочут е Лудвик І или Луи Благочестивия, който година преди смъртта на баща си е коронясан в Аахен за съ-император, а после поема империята сам. Всъщност само по случайност Карл Велики не проваля лично делото на целия си живот. Макар да е император на Западната християнска империя, той още приживе разделя владенията сред своите наследници по типичния за езическите обичаи на франките маниер. 

Но по-големите му синове умират и остава Лудвиг І като едноличен владетел. Той обаче, колкото и да е благочестив, все пак прави грешката, която баща му не успява – и той разделя империята сред синовете си, а след смъртта му те бързо се сбиват. В 843-та между тях се подписва Вердюнския договор, чрез който Западната християнска империя, създадена от Карл Велики, се разделя на три части с владетели Лотар І, Карл І Плешиви и Лудвиг ІІ Немски.

Шарлеман, 5.45

Преди да стигне до създаването и разделянето си обаче, Западната християнска империя, чиято основа е кралство на франките, изминава още много път. Чрез постоянните си военни походи Карл разширява кралството, а чрез реформите си в духовната сфера го прави привлекателно и модерно за времето. Да, не успява в битките срещу мавританските и арабските владетели на Иберийския полуостров, както и не прави нищо за присъединяване на северните земи – Дания и Скандинавия. Но пък завладява германските земи, включително днешна Австрия. 

Непокорната езическа Саксония е окончателно присъединена през 785 година, след като бунтовният вожд Видукинд е разгромен и бяга в Дания при роднините на жена си. Карл завладява Бавария, Италия е в негови ръце, с изключение на южните провинции, където се разпорежда Византия. Походите му отиват все по на Изток и водят до завладяване на средно-европейските земи, в които са сегашните Полша, Чехия, Унгария, територии на славяни и авари. Границата на Запада в един момент опира до българската държава по времето на хан Крум и минава по Дунава в град Пеща. 

През цялото това време обаче Карл Велики не просто завладява и покорява страни и народи, а реализира, както смята, своята мисията за разпространение на християнството. А и на духа изобщо. Затова никак не е случайно, че през година 800 папата коронясва Карл Велики за император на западната римска империя, потънала дотогава в тъмните векове на историята.

Шарлеман, 3.40 

Наред с военните походи, Карл Велики осъществява редица реформи в кралството на франките, въвежда закони, развива образованието и подпомага изкуствата – все неща, които водят до тъй наречения Каролингски ренесанс в Европа. През 789 година например той издава „Адмоницио Дженералис”, сборник със закони, насочени към повишаване образователното ниво на духовенството. В сборника Карл заявява, че негов дълг е да поведе безброй хора към разпространяване на славата на Исус Христос. Още с поемането на властта той прекрасно знае колко самото духовенство е неграмотно и си дава сметка, че така то не може реално да му служи като помощник в постигането на великата цел. За да промени това положение, Карл създава специални школи, в които, независимо от произхода, а само чрез доказан талант, учат младежи, сред които пък после, след завършването, се избира кой е достоен да стане духовник. 

Самият Карл Велики, въпреки че, освен франкското си наречия, говори няколко езика, включително латински, а, както се смята – дори арабски, все пак не може да чете и да пише. На по-късни години, в малко по-спокойните времена, той опитва да се научи, но резултатът е никакъв. Въпреки това обаче Карл е образован човек, учи разни науки, включително математика, астрономия и логика. Прави това заедно с един свой безценен съветник и помощник – високо образованият британски монах Алкуин от Йорк. През 782 година Алкуин е на посещение в Рим и там изглежда се запознават с Карл, той го кани за съветник и фактически поставя под негово управление всички дела в образователната и културната сфера на кралството. 

По това време се прави реформа в писмената система, за да се облекчи преписването на книги и изобщо – целия процес на християнизация, възражда се изучаването на класическото минало, развиват се различните изкуства, а като най-голямо постижение се сочи изграждането на катедралата в Аахен, постройка, която и досега свидетелства за истинския гений на архитектите и строителите от тъй нареченото „тъмно Средновековие”. Към всичко това трябва непременно да се добави, че духът на цялото това възродително приключение, макар силно свързан с църквата и нейните служители, все пак е много либерален. Целта е всъщност да се създаде нещо като интелектуално ядро от хора, които от своя страна да разпространяват знанието и красотата сред всички останали. Този либерален дух бързо си отива обаче след смъртта на самия Карл и три-четири века по-късно се оказва, че Европа има нужда от ново Възраждане.

Кармина Каролингиана, 44.44 

През 795 година папа Адриан І, близък приятел на Карл Велики, умира и престолът му наследява папа Лъв ІІІ. Той обаче няма благороден произход и това създава много проблеми, включително води до размирици в папските земи. През 799 година Лъв ІІІ е отвлечен от противниковата партия, ухото му е отрязано като символ на свалянето му от власт и той е затворен в манастир. Негови привърженици обаче го освобождават и той бяга в Падерборн при Карл, който пък тогава води поредна военна кампания в Саксония. Карл е объркан, не знае как да реагира и се съветва с мъдрия монах Алкуин. 

Той му казва, че християнството има три стълба в Европа – Византия, папата и краля на франките, затова в този случая кралят трябва да помогне на папата. Карл е съгласен и изпраща в Рим военен отряд, който да върне папата на Светия престол и да залови заговорниците. Така и става. През ноември 800 година Карл отива в Рим, където свиква голям съвет. На 25 декември, Коледа, той коленичи пред олтара на базиликата „Свети Петър” за молитва, а папата полага на главата му корона, като го обявява за ImperatorRomanorum, император на римляните. По този повод летописецът Айнхард пише: „Отначало той, Карл, изпита голямо отвращение и заяви, че, въпреки големият празник и владетелските си задължения, не би стъпил в църквата този ден, ако беше предвидил намеренията на папата”. Всъщност, Айнхард твърди, че Карл Велики изобщо не е наясно с папските намерения и не иска тази коронация. От една страна това изглежда разбираемо, като се имат предвид очакванията тя да доведе до сериозно усложняване на отношения с Източната римска империя и владетелят в Константинопол, които коронацията на новия западен император може да предизвика. 

Тези опасения не се оправдават заради сложните интриги и събитията, които в момента текат в самия византийски двор. Освен това обаче подобна стъпка може да доведе не до единението на християнската цивилизация, за която мечтае Карл Велики, а до нейното разделяне и развитие в две доста различни посоки – нещо, което и става в крайна сметка, макар че не точно този акт води до него. От друга страна пък съвременните учени, базирайки се обаче само на логиката и здравия разум, изобщо не са склонни да приемат версията, че Карл не е знаел за коронацията, а още по-малко – че е против нея. Едва ли един слаб папа би си позволил такова нарушение на владетелската воля – смятат те. 

Така или иначе, когато на 28 януари 814 година великият Карл умира от плеврит в Аахен и е погребан още същия ден във величествената катедрала, той едва ли се интересува дали някой го нарича крал или император. В дните преди смъртта си, вече болен на легло, Карл Велики изпада в дълбока депресия, защото си дава сметка, че неговият личен край е близо, но краят на делото му за обединение на цяла християнска Европа е още далече.

Плача за смъртта на Карл, оригинална композиция от 814 година