Великите европейци - Тери Пратчет

Днес щях да пиша за Хърбърт Уелс.

Леко абсурдно, често дори глупаво, е да се класират писатели. Но това не е класация, а съзнателна проява на чист субективизъм от моя страна. Защото ако аз би трябвало да избирам…..е, не, не коя единствена книга да взема на пустинен остров, тогава вероятно ще взема Библията. Но ако въпросът е с чии книги най-добре бих представил нашата цивилизация пред някоя друга, уж по-развита или просто малко по-различна, например като онази от Света на Диска, със сигурност бих помъкнал в Космоса Омир, Уйлям Шекспир, Джеймс Джойс, Хорхе Луис Борхес или Хулио Кортасар, още споря със себе си, както и Тери Пратчет – без никакъв спор.

Ще им дам да се разберат аз на онези, напредналите…..

Признавам си - две години и половина не писах за Тери Пратчет във „Великите европейци”, защото се страхувах.

Как описваш вулкан? Да, вероятно казваш всичко за температурата и гъстотата на серните му изпарения, описваш състава на лавата, височината, до която тя достига при избухване и пространството, което обхваща наоколо, когато текне, дебелината и посоката, в която върви димният стълб и каквото се сетиш друго.

Но това не е Вулканът. Нито е тайното вулканско във Вулкана.

Та и с Тери Пратчет така. Лесно е да струпам тук малко биография, да изброя колко книги написа той за около 50 години писане, какви награди има, да разкажа как осем години се бори с Алцхаймер и победи болестта, като за това време сътвори цели пет романа, без вече да може изобщо да пише на клавиатурата или да държи молив. Лесно ми е дори да вляза в неговия стил и да ви представя героите и сюжетите на знаменитата му поредица „Светът на Диска”. Е, не всички, защото за тези 40 романа ще ни трябват много и много часове програмно време.

Но тези неща можете да прочетете навсякъде - само като споменете името Тери Пратчет на  чичко Гугъл и той ще ви обслужи. Още повече, че слушате този текст поне седмица, след като е писан и вероятно вече сте чели какво ли не по въпроса.

Но какво мога да добавя аз?

Издателят на Тери Пратчет каза за него, че си отиде един от най-блестящите и остри умове на човечеството. Но, струва ми се, не е дори необходимо да го познаваш отблизо, достатъчно е да прочетеш книгите му, за да разбереш, че – да, Тери Пратчет сякаш се интересуваше и разбираше от всичко: от митология и история, до квантова механика и психика на вещиците, от мръсна криминалистика, до чиста естетика, от генетиката и поведението на орангутана, до астрология и астрономия на звездите или ироничното устройство на божествените мозъци.

Да, той сякаш знаеше всичко - защото знаеше да задава правилните въпроси и да следва кривините на човешката и нечовешката логиката, за да им отговори. Иначе как ще създадеш герой като Смърт, който се скъса от любопитство и си взе отпуска, само и само да поживее като обикновен човек, за да разбере животът що е. И по каква причина е така интересен и скъп на хората, чиито души Смърт отнася постоянно…..

Да, Тери Пратчет беше майстор не просто на словото, а на мисълта, облечена в слово. Смешен и омагьосващ сладкодумец, дълбок познавач на характери и отношения, неизчерпаем съчинител на прости сюжети със сложни обрати, удивителен компилатор на истории, които, разказани от него, заблестяват с нов блясък, уникален творец на парчета от пъзела, чрез който се изгражда и разкрива пред очите ти цял един нов, а всъщност така добре познат свят.

Каквито и епитети да използваме за Тери Пратчет, както и да го представяме като писател, нищо не е достатъчно. Той не може да бъде затворен в определения, защото е наистина неизчерпаем.

И още нещо важно – специално поредицата му „Светът на диска” не е създание на някакъв си човешки дух, зареял се в една необятна Вселена, а обратно – това е Вселена, зареяна в необятното съзнание на един човешки дух.

Последното не е игра на думи, тази разлика е важна и трябва да се разбере, ако човек иска изобщо нещо да проумее от книгите на Тери Пратчет. Иначе рискува да ги захвърли след десетата страница, както правят някои. Или, както много други, да се плъзне по повърхността на интересния сюжет, фантастичните герои и свежото чувство за хумор, като пропусне пластовете и пластове…..какво?.....мъдрост, разум, емоция?

Не знам точно какво. Поне аз когато чета книгите му, имам усещането, че съм голям късметлия да попадна на правилното време/място и да видя с очите си точно онзи библейски момент, когато Всевишният щраква с пръсти и нищото се разделя на небе и земя. Или ставам свидетел как Негово Съвършенство гребва шепа пръст, плюе, за да я омачка по-лесно и след малко от ръцете му се появява Висшето Творение - човекът с всичките му кусури и величия, едно слабо, голо и на практика изключително тъпо същество, което, вместо първо да започне да мисли, за да се спаси, веднага се захваща да прави секс, за да се затрие.

Макар на повечето снимки – може би заради дълбоките си очи, прекрасната си усмивка и чаровната си магьосническа шапка – Тери Пратчет да изглежда като добричък стар мъдрец, той не е такъв. В предисловието на едно интервю британска журналистка недвусмислено казва, че той е „професионално заядливо копеле”. Потвърждава го и приятелят му, писателят Нийл Геймън. Тери Пратчет е избухлив и носи много ярост – срещу бездънната човешка глупост, срещу света, който не си учи от собствените си ужасни уроци, срещу нахалната болест, която си позволява да му отнеме от времето за писане.

В книгите на Тери Пратчет обаче тази ярост е овладяна, сякаш претопена и не избива директно. Да, иронията му често има вселенски мащаби. Ако приемем текстовете му за своеобразно огледало на човешкия свят, ще видим в тях доста гротескна картинка на самите себе си. Ако направим грешката да му повярваме за каквото и да било, той веднага ще ни изненада с доказателство за обратното. А после за обратното на обратното – и така, докато ти се завие свят.

Но в действителност това, което аз мога да кажа за Тери Пратчет и което наистина няма да чуете от друг, е, че той издигна представата ни за света на абсурда на ново ниво, узакони го като нашия естествен и привичен свят, а така отвори възможността да му се подиграваме, вместо да се страхуваме от него.

Да, в историите на Тери Пратчет има надежда.

Понякога тя се опира само на категоричното правило, че никоя армия не може да удържи на един единствен храбрец, изправен срещу нея. Друг път в помощ на надеждата идва съветът му да пищим от ужас, докато гадните чудовища изчезнат от погледа ни. Трети път се разчита на пъргавите крачета на някакъв си Багаж или на милостта в чувствителната душа на Смърт.

Така или иначе, Тери Пратчет си отиде и всички осиротяхме. Добре, че още приживе духът му се прероди в думи.