Спомняме си за Слона с 2 изложби за 80-годишнината му

14 картини  на Слона от това пътуване са включени в експозицията, заедно с нарисуваните 20 рисунки от Борис Димовски, който по това време също е в Париж, както и снимки от това незабравимо за тях пътуване.  Изложбата ще бъде открита от проф. Аксиния Джурова, която също среща двамата в Париж. Ето нейния разказ.  

"Пролетите на 1975 и 1976 година се оказах със Слона и Начо Културата в Париж. За парижани това бе времето, в което Серж Режиани пееше носталгично „Къде си ти, Париж, когото обичам и който си отиде“; „безкрайният празник“ на Хемингуей, на Пикасо или на Иля Еренбург бе отдавна свършил. Ив Монтан бе изпял на сцената на зала България преди две десетилетия „Грижа има навсякъде по света. Грижите не са само в Париж, но Париж го няма навсякъде и това е една грижа…“ В настъпващата мода на „хит парада“ все по-трудно пробиваха гласовете на Брасенс, на Мулуджи, на Мустаки… Но това го усещаха парижаните, а за нас, които тогава имахме възможност да видим за първи път Париж, той бе този, който си бяхме изградили в нашите представи. А те бяха още по-красиви, възприемайки града от терасата на Посолството пред таванския апартамент, станал място на тези щастливци, които съдбата ги бе докоснала по рамото, между които бяхме и ние.За нас в тези години Париж си бе Париж от мечтите, още повече, че за по-малко от две години Пти Пале два пъти отвори вратите си за България – за да покаже на света тракийското и иконно изкуство и да огласи залите си с хора „Йоан Кукузел“.

Това бе и десетилетието на нашите посланици в Париж – Евгени Каменов, Владимир Топенчаров и Иван Будинов, и един от най-щастливите периоди за жадните да видят „другия свят“ български художници, обгрижвани именно от тези наши дипломати, които заедно с Дора Валие, Юлия Кръстева, Цветан Тодоров, Ваня Дечева, Давид Перец, с младите тогава Лъчезар Ошавков и Казански, които пееха в Распутин, Анди Лекарски, Колю Манев, Любен Диманов, Марин Върбанов и Сун, създаваха тази културна аура, с помощта на която започна да се оформя доброто лице на България.

Често се питам трябва ли да оставим тези наши преживявания и спомени, нахвърлени небрежно с туш, креда и молив на белия лист от Слона, само в нашите спомени, т.е. да потънат те в забравата? Не е ли игнорирането на миналото ни своеобразно себеотричане, особено когато то е свързано с емблематични за нашата идентичност личности и то не само за Пловдив, каквито бяха Георги Божилов – Слона и Атанас Кръстев – Начо Културата? Не са ли те все още част от нашата културна визия и духовност? Поне за мен това е така".