Умът на българина не трябва да бъде поробван

За уроците на миналото ни -  между истерията и патриотизма, и опасната война на термините в учебниците, която превръща  училищното знание в  заложник на наръчници за актуална употреба  на историческа памет,    разговаряме с  Александър Йорданов – политик, дипломат и литературен историк. 

Вашият лаконичен анализ, доколкото Ви е възможно, на случващото се в системата на образованието?

Александър Йорданов: Ох, как ми изглежда? Изглежда ми като чиновническо отношение към образованието, което е най-лошият вариант. Тази сфера, която е призвана да запази и да развива нашата същност като добри хора, и най-вече като българи, е оставена в ръцете на абсолютно бездушни мераклии за постове и чиновници, включително кандидатурата на Меглена Кунева символизира точно това. Не зная за жена може да се каже, но тя е като дялан камък – става за всичко. И това е именно притеснителното. Можеше да я поставят и на енергетиката да ръководи, защо не - и на спорта, в края на краищата има по-добра фигура от днешния министър на спорта. Във всички случаи не така очаквахме да бъде особено, когато ни се афишираше какви нови реформатори идват и колко европейско ще бъде от тук нататък в нашата страна.

Защо обаче казвам това? Защото ситуацията е следната – има нов закон за средното образование. Това е безспорен успех и на предишния министър, и разбира се на парламентарното мнозинство. Този нов закон предполага промяна в програмите и както те се изразяват – чиновниците – компенсиране на учебното съдържание, с други думи намалява се съдържанието, което трябва да учат учениците. Това е парадоксално само по себе си, защото в същия този период в Германия например се разширява съдържанието и дори тези сирийски бежанци, дето ги гледаме в Германия, те ще влязат в германското разширено образование, докато на българите ще им съкратим образованието. Сякаш са много преуморени от знания. Второ, от години, вие сте забелязали, не може да не сте забелязали, има една обвързаност между експертите в Министерството на образованието, които са несменяеми от много години. Тук не е проблем на това управление, и на авторите на учебници. И в тази криза, която се получи сега - публична и тези престрелки публично, на преден план, на амбразурата поставиха министър Танев. Той обра всички негативи, но никъде, по никоя медия, телевизия, вестници не се появиха  нито едни от тези, които са реално експертите и които пишат тези програми, създават тези текстове, които скандализираха министър Танев и не се появи нито един от авторите на досегашните учебници, за да обясни. И каква е истината? И едните, и другите експерти и автори на учебници са се подредили на опашка и чакат да отмине бурята и да се наредят на вратата на министерството за раздаването на порциите, както казва един друг мъдрец от Боянските сараи, порциите на европейските пари за писане на нови учебници и когато разместиш в една учебна програма от страница 5-та отиде на 15-та или от шести клас -  отиде в осми автоматично се налага да се прави нов учебник. И тогава се усвояват, появи се тази много актуална българска дума усвояват, едни европейски пари и това е цялата работа. А в дъното стоят няколко издателства, които пък от години са специализирани в издаването на учебници. Общо цялата тази система, която описах се нарича „учебникарски бизнес” – от нея много се печели и очевидно Тодор Танев, той явно е и такъв характер като човек, той не може да овладее тези задкулисни тарикати и в министерството, и извън него, които се интересуват единствено от парите в образованието, а не от това в кой клас се учи за турското робство, ще се учи или няма да се учи, и така – важно е да се бута и да се променя винаги нещо в учебниците, за да се усвояват едни пари. Това е моето обяснение.

Р. П.: Г-н Йорданов, изслушах ви много вниматиелно, защото вие поставихте една диагноза, ясна диагноза и съвсем конкретно аргументирана, диагноза на болник, не на българското образование, а - на системата, която властва в момента в българското образование. Но тъй като Вие започнахте и от политическия момент, защото не е само въпрос на математика изборът на Меглена Кунева, а също  -  избор на политика, която ще бъде водена и ще бъде отстоявана, да Ви попитам дали в цялата драма с терминологията в системата на образованието, няма повече политически оттенък с външнополитически прицел – това, как ще се тълкуват термините и какво следва от това?

А. Й.: По принцип е обидно. България е държава, която има много образовани, умни хора, хора с идеи, обидно е за всички тези хора примерно да става министър човек, не говорим дори за Кунева, който преди това, преди да бъде министър, не е оставил поне два реда, три реда някакъв текст, в който той да разсъждава по проблемите на образованието. Нашата традиция винаги е била – на времето Иван Вазов става министър на образованието, става проф. Иван Шишманов става министър на образованието – хора, които преди това са се вълнували. Иван Вазов издава цяло сп. „Наука” именно в Пловдив 1881 – 1885 г., където казва именно в това списание, че науката е съдбата на един народ, а литературата е животът му. Това са хора, които мислят по проблемите, преди да заемат поста. А ние в с случая имаме ситуация, в  която курдисваме някого на пост и след това питаме той какво ще прави, как ще го направи и т. н. Това е абсолютна липса на професионализъм, липса на всякакво реформаторство, това е антиреформаторство и е просто обидно за традициите на тази все пак авторитетна българска държава през годините.

Но на въпроса за термините искам да кажа няколко думи. Сега спори се какво е било - робство ли, съжителство ли е, владичество ли е. Ще ви кажа, как стоят реално нещата. През 19-ти век, първо, няма кодифициран книжовен език т. е. няма книжовна норма, която да дава думите със синонимите им и евентуално няма терминологичен речник. Това е времето, в което всеки говори така, както смята, че е най-добре да говори и най-добре да пише, обикновено ние бихме казали днес, говори обикновено на своя диалект. Но въпреки това езикът се развива. И от времето на Паисий до времето на Ботев виждате, че говорят на два  почти различни езика. Ботевият език е по-близък до нашето време. Защо казвам това? Защото в думата на тези хора, в езика на тези хора  през 19-ти век няма друга дума, няма друго понятие, с което да изразят липсата на собствена държава, а до средата на 19-ти век - и на собствена църква, и изобщо липсата на национална свобода, освен думата „роб” и „робство”. Затова те я употребяват, друга дума не съществува. Но само те ли са? Тази дума следователно означава не робовладелчески строй, това не са някакви глупаци тези нашите възрожденци,  те всички знаят много добре, какво е робовладелчески строй в Рим, в Елинската държава и т. н. Не зная дали са знаели за Съединените щати по това време, чак толкоз не съм учил и аз, но във всички случаи те имат дума, с която изразяват състоянието именно на потиснатост, на поробеност, на това, че са поданици на султана, Ботев ще каже „деспотско, тиранска система” и т. н., или пък Вазов ще напише за Перущица, дето храбро падна въстаналий роб. Вазов ли е глупакът, който не знае, какво е робство и какво не е робство?! Нали той става министър на образованието. С други думи това е самосъзнанието на времето за само по себе, изразено чрез думите, които единствено съществуват за това състояние в това време.

Минават обаче 100 г., идваме в днешен ден – все вече има историци, има учени – нека те да опишат с термините и понятията на съвременния вече език и терминология да опишат състоянието на това време и това те ще извадят термина „владичество” например. Иван Вазов изважда един гръцки термин, след Освобождението го прави обаче, не преди, „Под игото” се пише след Освобождението, и този термин е „иго” – от гърцко идва, това го обясни и Божидар Димитров, така след това може всичко да обясняваме, но веднага ви задавам въпроса – годината е 1953, средата на 20-ти век, в Париж излиза една книга на големия полски поет и световен разбира се, Чеслав Милош – тя се казва „Поробеният разум” и в нея се говори не само за робство, но и за самопоробване на хората по времето на комунизма, защото, казва Милош, робството е най-вече самопоробване и изразява универсалната потребност на човешкия ум да попада в капана на всякакви религии и идеологии. Човек е така склонен сам да се пороби. Обяснявам, че думата „робство” има богат, широк смисъл и нашите прадеди  във времето на Освобождението, борците за национална свобода, революционерите я използват в този богат смисъл. Затова и след Освобождението Пенчо Славейков, който е един интелектуалец световен и европейски, ще каже, че освободените имат нужда повече от свобода, отколкото - робът. Пенчо Славейков ли не знае кое е роб и кое не е? Така че поянието „робство” трябва да остане в езика, в мисленето, за да не попада никога българинът в каквато и да е идеологическа зависимост и неговият ум да бъде поробван.