Кризите ни оголват и ни правят по-рефлективни

България – между два празника – истински, много български и обичани! Как живеем във вакуума между тях в обикновенните дни на годината и долавяме ли тътена на сътресенията в духовността, разпадащата се държавност, инерцията на празничната подмяна, ревизията на националните символи и знаците за безпътица покрай  пътуващите на някъде тълпи от непознаваеми хора? Доц. Валери Личев – завеждащ секция „Антропологически изследвания“ в Института за изследване на обществата и знанието към БАН. 

Валери Личев: Може би времето, в което живеем, наистина е такова, че започнаха да се усещат доста конфликти, които съпътстват политическия и социалния живот и един такъв работен ден между два празнични, единият разбира се е почивен, ни дава възможност да се замислим върху причините, които наистина ни докараха до това състояние. По принцип всеки един празник има за цел да ни върне назад във времето – ние си припомняме някаква значима дата, значимо събитие и по някакъв начин общността чрез празника възвръща силите си, започва да живее отново, иначе щяхме да се отнесем в делничното. Но наистина, това което се случва и в световен мащаб, и в национален,  изглежда изключително тревожно. Специално за България действително има някакъв спад на междуличностно равнище – не се усеща такава близост или сродност в другия, който е непознат. Дори вчера чух, че във Варна са извадили бухалка, за да се разрешат проблеми между двама шофьори. Стана опасно. Това вече с бухалките е метафора на начина, по който живеем – като че ли се връщаме в праисторическите времена, когато трябва да разрешаваме всеки един спор с някаква сопа или с първото дърво, което ни попадне, или - с пистолет.

Р. П.: Всъщност, вие го формулирахте много добре – времето като бухалка за удар върху ценностите ни.

В. Л.: Да, това наистина е метафора, описваща в момента нашето състояние.

Р. П.: И понеже започнахте да говорите за времето, връщайки се назад в историята, ето например, ставаме свидетели на едно засилване на патриотичните турове, за което се оказва, че имаме особена нужда не само като апел от заместник-министъра на образованието, но и вчера вашите колеги от БАН отправиха зов за национално единение в името на страната, защото сигнализират, че мигрантите са доста опасни за българския етнос. В този смисъл кажете подходящо ли е времето днес за ревизия на тези ценности на историята.

В. Л.: Не мисля, че нещата могат да се решат чрез някакви институционални призиви или по нареждане отвън. В случая еспертите или елитите се опитват да дават нареждане на гражданите как трябва да се държат. Не мисля, че подобни усилия или начинания ще свършат с успех. Това ми напомня за един тоталитарен стил на общуване и въпросът е защо загубваме онези си черти, които са ни превърнали в нация. Не мисля, че някой трябва да ни кара насила да се почувстваме единни, трябва да извършим други неща, които да ни накарат да започнем отново да  живеем един с друг. Това е хубаво, че има колеги, които ни призовават по някакъв начин да се осъзнаем. Дори на мене ми се обадиха вчера, за да ми напомнят, че трябва да отида на тържественото поднасяне на венци. Но това е част от някакви институционални задължения, но те няма да ме направят по- другояче мислещ. Нали, когато следвам някакви заповеди, някакви нареждания, че съм длъжен да отида да поднеса венец – това ще го направя, защото по някакъв начин трябва да бъда лоялен към ръководството на институцията, в която работя. Но това не означава, че вътрешно аз ще бъда променен – има разлика във външното и вътрешното поведение, т. е. външно аз мога да се държа по един начин, но едва ли вътрешно мога да бъда променен със заповеди отвън.

Р. П.: Да продължим да разсъждаваме – подготвени ли сме за сложния свят, в който живеем днес, кои трябва да бъдат най-надеждните ориентири, за да успеем да сглобим себе си като едно цяло, в една обществена цялост да се почувстваме.

В. Л.: Точно това е, че в момента с тези вълни емигрантски, които нахлуха от юг и от изток, ние започваме да усещаме колко е крехък и деликатен не само нашият социален живот, но и на личния ни живот. Точно тук бих искал да припомня факта, че Юлия Кръстева е предвидила тази криза още в началото на 21 век или в края на 20-ти век, когато е писала своя роман „Убийство във Византия”. Там тя посочва причините, поради които мигрантите или хората с други корени, или хората, които са обезкоренени да се превърнат в заплаха на западната цивилизация. Онова, което не предвижда с точност, е, че не казва как ще се случат събитията – убийство на журналист, според нея ще има атентат в Лувъра в художествената измислица, тя си е дала сметка за причините, за това, че случващото се в душата на мигрантите, нарастването на мигрантските вълни могат да имат фатални последици за нашия живот, а на финала на романа има отговор.

Р. П.: Говорим за кризата на националната ни идентичност.

В. Л.: Ако търсим някакво решение на проблемите, които ни заобикалят в момента и в национален, и в интернационален план, те са свързани с новия човек единия, а според Юлия Кръстева, това е играчът, другият – терористът и тя се надява да надделее човекът, който е играч – това е човек, който може да бъде дистанциран и рефлективен спрямо ценностите, които го заобикалят и най-вече това трябва да бъдат хора, тя има една друга книга, наречена „Чужденци на самите себе си”, човек трябва да може да понесе вътрешната чуждост.

Р. П.: Но  тук предвиждате ли някакви опасности?

В. Л.: Опасностите наистина са сериозни, защото ние всъщност не сме подготвени за това, което се случва в момента.  За да можем да живеем социално, ние трябва да приемем другостта и различието. Това, което се случа в момента, е, че има една мощна мигрантска вълна и от друга страна, хора, които не са успели да се адаптират социално, те също не могат да понесат чуждостта, от тук насетне човек и да бъде толерантен към другостта и различието малко е трудно да се справи с конфликтите, които то поражда. Мисълта ми е следната – ако не бъде успокоена мигрантската вълна, дори хора, които са били толерантни към различието, ще започнат да губят своите ценности и нещата не зная как ще завършат.

Един френски философ казва, че когато хората изгубят доверието си на политическо равнище т. е. в институциите, които би трябвало да управляват техния социален живот, започват да губят доверие един в друг и от тук насетне социалният живот започва да се разпада. И това, което виждам в сегашната ситуация – социална и политическа, е именно една такава криза – институциите са изгубили почти напълно своето значение, от тук насетне виждаме един много сериозен разпад на политическо равнище и тъй като не виждаме някаква сигурност в хората, от които би трябвало да зависи нашия живот, които трябва да ни управляват, ние започваме вече да изпитваме несигурност в личните си отношения и затова сме готови да грабнем бухалката при първия повод, когато се чувстваме унизени или онеправдани, или ощетени.

Р. П.: Оптимист ли сте, че някои ценни български черти от националния характер могат да ни свършат добра услуга? Най-българското качество, което може да ни услужи в случая?

В. Л.: По принцип ценното на всяка криза е, че тя ни прави по-рефлективни и може би доста хора са го изпитвали това нещо – когато стигнат дъното и да започнат наново живота си. Важното е да се направи една първа стъпка, едно малко зрънце, не казвам, че това е най-добрият вариант, но все пак това е някакъв шанс. Ако започне нашата история да се доказва, да предизвиква интерес на Запад, ние самите можем да си кажем – абе, може би ние наистина сме интересни и да започнем да се интересуваме от себе си, което ще означава да се позаинтересуваме от миналото си и по някакъв начин това минало да го актуализираме в непосредствения си актуален живот и евентуално да го проектираме по някакъв начин за в бъдеще.

Р. П.:  Благодаря ви за този коментар. Българинът е жилав и непредсказуем и това може да ни свърши добра услуга ако се съгласите с това като финал.

В. Л.: Съгласен съм. Той го беше казал треньорът на немския национален футболен отбор, каза – българите играят организиран хаос, но с този организиран хаос стигнахме до четвърто място. Терминът е синергетика – значи синергетиката има такъв момент – от хаоса как се пораждат организирани системи. Може би имаме някакъв такъв шанс и синергетично т. е. в момента този хаос може да произвежда новите структури на социалния живот.

Р. П.: Коментар на доц. Валери Личев – антрополог към БАН.

.......................