Великите европейци - Шарл де Гол, трета част

През Втората световна война генерал Шарл де Гол постепенно започва да се превръща от военен в политик. Той идва в Лондон със съмишленици, които се бунтуват срещу Петен и сътрудничеството с германците и създават Свободните френски сили, което среща силна подкрепа от съюзниците.

През 1943-та съюзниците прогонват немците от Северна Африка и де Гол се мести в Алжир. Там той среща обаче друг действащ генерал - Анри Жиро, който се присъединява към съюзниците. Създава се единен Френски комитет за национално освобождение. Рузвелт налага Жиро за лидер, но де Гол с поредица политически ходове го бламира и поема властта еднолично. В Алжир де Гол се сближава с Айзенхауер, който му обещава щом съюзниците стъпят в Европа, да пусне френски части първи в Париж. Два дни преди денят Д Чърчил информира де Гол и го моли да призове французите за сътрудничество със съюзниците. Де Гол обаче е бесен и отказва. Първо, пак му казват за плановете късно и десантът ще е без негово участие. Второ, Рузвелт продължава да не признава правителството му за легитимно и смята да назначи военен губернатор на Франция, докато се проведат избори. На апела да вразуми Рузвелт, Чърчил заявява, че ако Лондон трябва да избира между Франция и САЩ, ще избере САЩ, а Де Гол никога не забравя тези думи. Трето, той е подозрителен към идеята Франция след освобождението да има времена валута, защото смята, че така съюзниците ще контролират френската икономика. Освен всичко се притеснява, че изтеглянето на немците и действията на бъдещата военна администрация ще доведат до хаос и бандитизъм, а вероятно и до комунистическо въстание. Така че отказва речта и се стига до невероятен скандал. В него де Гол нарича Чърчил „гангстер”, а Чърчил го обвинява в предателство и заплашва да го сложи в окови. Не се стига чак дотам, но отношението на де Гол към англо-саксонците, остават сложни и в следвоенния период.

Дни след десанта в Нормандия, там пристига и генерал де Гол. Той веднага започва да се разпорежда от името на временното правителство, а след месец получава и нещо като официално признание - поканен е в САЩ на среща с Рузвелт. Тогава за съюзниците превземането на Париж е второстепенна задача, но за де Гол е основна цел. Там се подготвя въстание и са реални опасенията, че комунистите ще вземат властта. Айзенхауер разрешава към града да тръгне танковата дивизия на френския генерал Леклерк, Париж е освободен, де Гол влиза в него и произнася знаменита реч:

Париж! Париж е смутен, Париж е разбит, Париж е измъчен, но Париж е освободен! Освободен е от самия себе си, освободен е от своите жители с подкрепата на френската армия, с подкрепата на цяла Франция…..

Ситуацията е такава, че на практика няма кой да се противопостави на генерал де Гол. През септември той застава начело на коалиционно правителство на националното съгласие. То е изправено  пред огромни проблеми. Това, което успява да направи де Гол, никак не е малко, но най-важното е, че, въпреки нежеланието на Сталин, Франция получава статут на съюзническа държава и своя окупационна зона в Германия, а също – че става една от петте страни, основателки на ООН, които имат право на вето в Съвета за сигурност. Въпреки отново получената подкрепа от англо-саксонците, в този период има и поредица тежки конфликти на французите с тях, дори почти се стига до директни престрелки. След парламентарните избори през 1945 година обаче, въпреки че пак е избран за премиер от новото Национално събрание,  де Гол се оказва под растящ натиск и подава оставка. Оттегля се в имението си да пише книги и да чака своето време, защото, както сам казва: „Може би някой ден Франция пак ще има нужда от име, което е чисто. Ако Жана Д`Арк беше омъжена, тя нямаше да е Жана Д`Арк”.

Генерал Шарл де Гол се връща и става голяма фигура във френската и световната политика през 1958 година. Четвъртата република е пред крах заради колониалната си политика - тя губи всичко в Индокитай, на път е да загуби и Северна Африка, дори Алжир. Алжир изобщо не е колония, а част от Франция, но и там през 50-те години се развива ФЛН, Фронтът за национално освобождение, който настоява за независимост. Стимулиран и подкрепян от Съветския съюз, той воюва срещу Франция, а Париж не може да се справи. Френските генерали в Алжир заплашват с преврат и не се шегуват - техни парашутисти на бърза ръка превземат Корсика и положението става нетърпимо. Генерал де Гол отново изглежда като най-подходящ да се справи със ситуацията и е буквално поканен да вземе властта. Условието му е да има извънредни правомощия за 6 месеца, а междувременно да се проведе референдум за нова конституция и създаване на Петата френска република. Конституцията на де Гол предлага, е подкрепена от близо 80 процента от французите. Най-важни в нея са две промени, едната свързана със засилване правомощията на президента, а другата – с колониалния въпрос. Тук де Гол се отказва от твърдата линия и дава възможност на колониите да проведат референдуми за своето самоопределение, при положение че останат в нещото, наречено Френска общност, хлабав съюз на франкофонски държави. Този подход има успех и през 1962 спира окончателно конфликтът в Алжир, макар че пък крайната десница е недоволна е създава тъй наречената ОАС, тайна армейска организация, която години наред прави атентати, включително срещу де Гол. В двата президентски мандата на генерала, които следват, особено след 1962 година, той наистина успява да свърши много, за да постави Франция сред водещите държави в света и наблюдателите определят стъпките му като „политика на величие”. Това е време на икономически възход, Франция става ядрена държава, установява връзки с Източния блок и Китай, опитва да е лидер в Европейската икономическа общност, както се казва тогава днешният ЕС. В същото време налице са и типичните за де Гол противоречия, особено в отношенията с англо-саксонците. През 1965-та той проваля системата Бретън Ууд, като иска САЩ реално да му заменят със злато милиарди долари. Те го правят, но като научават това, и други държави застават на опашката, а това проваля идеята за златното покритие на долара като гаранция в отношенията между най-развитите държави. През 1966-та пък де Гол изважда Франция от общото военно командване на НАТО и гони главната квартира на алианса от Париж. На два пъти – през 63-та и 67-ма, той налага вето на членството на Великобритания в ЕИО. В Канада пък прави изявление в подкрепа на сепаратистите в Квебек. Изобщо, често се държи точно като слон в стъкларски магазин. Противоречията обаче се трупат, през май 1968-ма във Франция избухват студентски бунтове и нещата изглеждат предрешени. През април 69-та де Гол подава оставка и се оттегля в семейното имение, а на следващата година умира от аневризъм. Погребението е скромно, според желанието му на него присъства само семейството и близки приятели от войната. В минутата, когато тялото му е положено в земята, започва да бие камбаната на църквата Нотр Дам в Париж. Веднага след нея в хора се включват всички останали църковни камбани във Франция.