Великите европейци - Албрехт Дюрер

В самото сърце на Стария Нюрнберг, току до квартала на червените фенери, има красива немска къща, от онези с гредите. Почти разрушена през Втората световна война, тя е възстановена по оригинални технологии и с материали от преди пет века. Скъпата реставрация не е случайна - това е къщата на Албрехт Дюрер, най-великият немски художник, Леонардо на Северния Ренесанс, човекът, чието куче скочи да се радва на една картина, защото обърка стопанина си с автопортрета на стопанина си. 

„О, век! Наслада е човек да те живее!” С тези думи немският поет Улрих фон Хутен се обръща към настъпващата 1 500-на година. Краят на ХV-ти, началото на ХVІ-ти век, е наистина златно време в Европа. През 1492-ра година, когато Колумб откри Америка, според историците започва тъй наречената „ранна модерна епоха”, чиито край пък е през 1798-ма, с Френската революция и началото на индустриалната ера. Но защо на младия тогава континент има такъв бум? Факторите са много, но сред най-важните е, че се появява огромната и агресивна Османска империя, която препречва обичайните европейски пътища за търговия с Изтока. Това принуждава европейците да търсят нови възможности и ето ти Великите географски открития. Те пък освобождават човека – въображението му полита, защото възможностите му вече се простират далеч извън родното село с малка църква и господарски замък на хълма. Всъщност, става чудо – светът е хем по-голям от вчера, хем по-малък, защото днес е целият достъпен. Бързо се развиват корабоплаване, корабостроене, военно дело, процъфтяват и свързаните с тях занаяти. Обособяват се и заявяват интересите си нови обществени прослойки, променят се представите за държава и държавност, католицизмът, особено в Северна Европа, е притиснат от Реформацията, родила духа на меркантилизма. Науки като география, астрономия, физика, химия, биология, ако щете – климатология и геология, но също антропология, история, етнография, политика, дипломация и ред други, стъпват върху модерните си фундаменти. Немският град Нюрнберг, макар закътан насред континента, с предприемчивия дух и широкия поглед към света на своите граждани, е сред важните центрове на този европейски възход. В него живеят около 45 хиляди души и през 1471 година, когато художникът Албрехт Дюрер се ражда, въздухът трепти в очакване на предстоящото. Дюрер участва активно в реализацията на това предстоящо и когато през 1528-ма си тръгва от този свят, вече всичко е избухнало, връщане назад няма.

По бащина линия Албрехт Дюрер е унгарец. Баща му, Албрехт Дюрер Старши, идва в Нюрнберг и чиракува при златаря Хьолпер. Явно добре се справя - взима от него не само майсторлъка, а и дъщеря му, за която се жени. Старият Дюрер бързо се вписва в обществото и първа стъпка за това е името му да не звучи чуждоземно. Той взима името на родното си село, Айтош, за фамилия. На унгарски то идва от „айто”, врата,  и значи „производител на врати”, на немски - Тюрер. Синът му Албрехт го променя на Дюрер, защото така се произнася на нюрнбергския франконски диалект. Майката на Дюрер е жена, измъчена от 18 раждания за 25 години. Негов кръстник пък Антон Кьобергер, колега на баща му, зарязал златарството, за да купи 25 печатарски преси и да стане един от най-големите издатели в Европа. През 1493-та той издава на латински и немски прочутите „Нюрнбергски хроники”, с изумително количество илюстрации - 1 089 оригинални гравюри на дърво. Предполага се, че в изработването им участва  и младият Дюрер, вече чирак в ателието на Михаел Волгемут. Той отива там, след като първо учи няколко години в училище, после чиракува за златар при баща си, но става ясно, че художеството го влече повече. Най-ранната му творба, който се пази днес във Виена, е автопортрет, изпълнен две години по-рано върху сребърна плоча. До онзи момент автопортретът изобщо не е популярен, налага го като жанр в изобразителното изкуство самият Дюрер. Той добавя към автопортрета и друго абсолютно необичайно дотогава занимание – творецът да оставя автобиографични бележки. Нали се сещате какво значи това във философски план – че художникът Албрехт Дюрер е сред хората, които реално носят в себе си прочутия ренесансов порив към свобода и себепознание, че той буквално олицетворява онзи граничен миг, когато човек започва да се вглежда по-малко нагоре в небето, а повече към света наоколо и най-вече – вътре в себе си. 

След като завършва чиракуването, Албрехт Дюрер предприема първото от четирите големи пътувания в живота си. Съобразно класическата немска традиция, като калфа  той трябва да види свят, да срещне чуждоземни майстори, да вземе и от тях занаят. Не е много ясно къде точно пътува през тези четири години, със сигурност обаче следите му са из Германия, Нидерландия и Швейцария. Първият му живописен автопортрет, който днес е в Лувъра, е от това време. Практически, поредицата автопортрети, които Дюрер прави в различни етапи от живота си, е просто знак за купувачите – вижте колко съм добър, поръчайте ми един портрет. Факт е, че автопортретите не се продават – та кой нормален човек би искал да гледа в къщи физиономията на друг. Но в автопортретите на Дюрер има и много повече от добра техника, има гений, има ново усещане за човека и мястото му в света. Така или иначе, последните проучвания сочат, че, освен срещи, свързани със занаята, първото негово пътуване е нещо като обиколка за проучване на европейските кръчми и бардаци. Вероятно мълвата за тези подвизи стига до Нюрнберг и родителите му на бърза ръка уреждат женитба с Агнес Фрай, дъщеря на медникар. Агнес е алчна и проклета жена, прочута голяма скандалджийка, двамата нямат и деца, но въпреки това бракът им оцелява над 30 години. Разбира се, през голяма част от времето Албрехт е далеч от нея. Какво ще кажете за човек, който още на втория месец след сватбата си заминава за Венеция, уж да изучи прочутите италиански майстори. Или за онзи, който в писмо до най-близкия си приятел Вилибалд Пиркхаймер по време на второто си италианско пътуване, нарича жена си „старата гарга” и съветва Пиркхаймер да не спи с нея, „освен ако не е съвсем сигурно, че това ще я накара да пукне”. Не бързайте да го съдите обаче, има и още по-скандални неща в живота му – това много често върви в комплект с всичко прекрасно, сътворено от кой да е гений.

Нормалните хора обикновено не пипат защо при пътуванията, предприети уж за да гледа италиански майстори, Дюрер ходи във Венеция, а не в Рим или Флоренция, където има много повече от тях. Съвременни немски изследователи пък казват, че дори няма нужда той изобщо да ходи в Италия, защото в богатия и жаден Нюрнберг бързо се появяват прекрасни копия на всичко италианско. Знае се отдавна, но отскоро публично се признава, че всъщност Венеция притегля Дюрер най-вече със своите 11 хиляди проститутки и публичните домове, които се надпреварват да предлагат изтънчени удоволствия. А сред причините да бяга от Германия пък, са жена му, която го нарича „безполезен”, но забогатява от продаденото из цяла Европа огромно количество копия на неговите графични творби, чумата, която поне два пъти вилнее в Нюрнберг по време на живота му, а също желанието му да срещне учени, които изследват пропорциите на човешкото тяло, теорията на перспективата и връзката между изобразително изкуство и математика – неща, с които самият Дюрер се занимава и върху които издава книги в последните години от живота си. Както се казва обаче, като истински ренесансов човек, той винаги съчетава полезното с приятното. Това не е за учудване, ние знаем, че Ренесансът е период на разкрепостения човешки дух, но забравяме – или просто не са ни казали – че това е съчетано и с разкрепостяване на човешкото тяло, включително по отношение на секса. Спомнете си само пълния със секс „Декамерон” на Бокачо, той изобщо не си измисля – а в това отношение Дюрер е истински експериментатор. Той е бисексуален и, както пише изследователят Менде – „опитва различни неща, за да види как старите гърци и римляни са ги практикували в древността”. В писма художникът се възхищава от телата на срещнати по пътя „красиви войници”. Става автор и на първата подробна рисунка на човешки сфинктер. Един набързо скициран портрет на приятеля му Пиркхаймер пък е декориран с надпис на гръцки, който е толкова недвусмислен, че е абсолютно неприлично да се цитира по радиото. Нищо чудно в сексуално отношение Дюрер да отива дори отвъд, да стига до тъмната страна, ако се съди по гравюрата му на палач, който гали голото тяло на жертвата преди екзекуцията. Остава да си представим обаче, че ако не беше такъв, какъвто е, той нямаше да ни остави фантастичните автопортрети с образа си на ренесансов Христос; щяха да ни липсват неговите Адам и Ева или четиримата евангелисти; нямаше да я има незабравимата му „Меланхолия”, пълна с психологически и математически открития, плюс символни загадки; нямаше да имаме и гравюрата „Рицарят, смъртта и дяволът”, която показва как нищо не може да отклони човек от желанието му да изпълни мисията, за която е изпратен от бог на земята - стига преди това да е разбрал каква всъщност е тази мисия. Не, не себе си е нарисувал художникът Албрехт Дюрер в образа на рицаря, който твърдо следва пътя си – а би трябвало.