Великите европейци - Луи Пастьор

Пиер Роде, Концерт за цигулка №7 

Луи Пастьор е роден през 1822 година в Дол, Източна Франция. Семейството му е католическо, предците му от два века назад са кожари. Бащата на Луи е ветеран от армията на Наполеон, преживява всички триумфи и провали на императора, оцелява и се захваща със занаята на предците си. Като цяло, фамилия Пастьор не тъне в мизерия, но живее скромно. В търсене на по-добър бизнес, те се местят първо в Марньоз, а после в Арбоа. 

Кожарският занаят е свързан е с мръсотия и не особено приятни миризми, но на малкият Луи му харесва. Когато на 15 за първи път отива да учи в Париж, той бързо се връща, подгонен от силна носталгия. „Искам само да се върна в Арбоа и да вдъхна познатата миризма, това ще ме излекува напълно” – пише Луи в едно писмо. Ако не знаете, споменатата позната миризма е вонята на разлагащо се кучешко ако. Именно обработена с него, кожата става мека и същевременно – здрава. Но макар кожарството да е стар занаят и самият кучешки отпадъчен продукт се ползва от векове, никой не е наясно, че всъщност е налице ферментация, резултат от дейността на микроорганизми. Никъде не срещнах обаче дори намек Луи Пастьор, ученият, който разгада истинските механизми на ферментацията, някога да е изследвал щавенето на кожи. Значи връзката му с кожарството може да е една от онези малки шеги на Вселената, които дават вид, че имат особено значение за житейския път на даден човек, но всъщност нямат. От друга страна – няма нищо изненадващо. 

Пастьор цял живот работи за практическите нужди на индустрията, така че очевидно кожарите не са го викали да ги спасява. Иначе - има проблем със съхранението на продуктите, той открива пастьоризацията. Има проблем с болестите по копринената буба, той открива причинителите и защитата. Френските фермери търпят огромни загуби от антракса по животните – той изследва болестта, открива причинителя и ваксинацията като метод за предпазване от заболяването. И така нататък - едва ли е възможно да се изброят всички знаменити постижения на Луи Пастьор, този „рицар на лабораторията”, както го нарича един негов почитател.

Пиер Роде, Концерт за цигулка №4 

Малкият Луи не е добър ученик, предпочита риболова и рисуването. Очарован е от изкуството и тръгва да се развива в тази посока - рисува страхотно, прави портрети на всички около себе си, а първата му бакалавърска степен през 1840 година от колежа в Безансон е по изкуствата. Две години по-късно той става и бакалавър по математика, макар че и тогава оценките му по химия са средни. Химията му тръгва по-късно, чак когато, здраво подкрепян от баща си и от един преподавател в колежа, заминава за втори път да учи в Париж. 

Вече е по-зрял, не го хваща носталгия, подготвя се добре и през 1843 година е приет в Екол Нормал. Две години по-късно е магистър по науките, преподава физика в колеж, а през 1847 се връща в Екол Нормал като асистент по химия, защитава докторат, започва да се занимава с кристалография и прави първото си голямо откритие. Луи Пастьор изследва кристалите на винената киселина заради една загадка в тях. Знае се, че разтворът на естествената винена киселина предизвиква „завъртане на поляризационната равнина на светлината”. В същото време обаче, в идентичен разтвор на синтетичната винена киселина, чиито химически състав е напълно еднакъв с този на естествената, завъртане не се наблюдава. Пастьор изследва синтетичната киселина и забелязва, че кристалите на нейните соли са два вида – уж напълно еднакви, но огледално симетрични. Като ги разделя и обработва поотделно, установява, че всеки от двата вида сам по себе си завърта поляризационната равнина на светлината, но го правят в различни посоки и затова общият ефект е нула. 

Така ученият стига до хипотезата, че „свойствата на химичните съединения зависят не само от техния химически състав, а и от пространствената структура на молекулите им”. Даже доказва тази хипотеза и така поставя началото на стереохимията. А аз бих отишъл и малко по-нататък – към философията и политиката. Ако формата на някакъв кристал определя функцията на цялата молекула, това е силен удар върху уж великия принцип на марксизма за пълния приоритет на съдържанието над формата, тоест, на материята над идеята? Ами сега, какво да правим? Не ми отговаряйте, отговорете си сами. И ако някой пак дойде да ви говори глупости за приоритетите в отношенията между форма и съдържание, бийте го с огледално симетрични тояги, не го слушайте със зяпнала уста.

Пиер Роде, Концерт за цигулка №10 

В началото на 50-те години Луи Пастьор изучава процесите на ферментация, за да подпомогне производителите на бира, вино и оцет в тяхното съхранение. Може би покрай заниманията си с виното, ученият достига и до наистина великото прозрение, че една бутилка вино съдържа повече философия, отколкото всички книги на света. На всичкото отгоре, той установява, че ферментацията не се дължи на разлагане на съответната материя, нито на самозараждане на някакви организми в нея, а е сложен процес, при който метаболизмът на микроорганизмите в условия на ниско съдържание на кислород, превръщат захарта в алкохол. 

Тези проучвания на Пастьор са пряко свързани и с процеса, наречен пастьоризация – загряване на съответния продукт до температура от около 40 до към 100 градуса. Това от една страна запазва напълно качествата на продукта, а от друга – прави го далеч по-устойчив и подходящ за съхранение. С други думи, Пастьор установява биологичния характер на ферментацията и така стигаме до едно от най-великите негови открития, които обаче не са широко известни в България, защото по времето на комунизма тук се признаваше само дарвиновото учение за еволюцията, а всичко, което му противоречи, беше замитано под килима. За какво иде реч? Когато през XIX век се появява знаменитият труд на Дарвин „Произход на видовете”, той бързо намира горещи почитатели и яростни опоненти, около него понякога се водят истински войни. Идеята за еволюцията разпалва умовете, учените започват да търсят усилено доказателства за нейната валидност и бързо правят открития, които поне обещават такива доказателства. В същото време те рязко загърбват фундаменталните проблеми в теорията на Дарвин. Един от тях, може би най-важният, е въпросът за самозараждането на живота.

 Ако проследим дарвиновата идея за еволюцията на заден ход, стигаме до мига, когато трябва да е станал величественият преход от нежива към жива материя. А това не може да е еднократно, ако е станало веднъж, то би трябвало да стане втори или милиарден път, би трябвало да става пред очите ни. Е, някои твърдят, че спонтанно зараждане на живот се случва точно в гроздовия сок, но нещата, дето се самозараждат там и го превръщат във вино, са твърде малки, за да ги видим дори през силен микроскоп. Да, ама не. Луи Пастьор е човекът, който доказа категорично, че самозараждането на живота е невъзможно, че развитието е биологично, тоест, животът се предава само от родител на родител. „Никога доктрината на спонтанното зараждане няма да може да се възстанови от смъртоносния удар, който и нанесоха моите прости опити” – казва по този повод Пастьор. Той има повод да се гордее със себе си.

Пиер Роде, Капричос 1-3 

Цял живот, независимо от великите си научни постижения, Пастьор остава дълбоко религиозен човек и смята, че Творецът си носи отговорността за творението. „Колкото повече изследвам природата, толкова повече се смайвам от нейния Творец” – пише той. А когато през 1862 година е приет за член на Френската академия на науките, в речта си заявява: „Какво има над звездите? Небе. Над него? Ново, друго небе. Ако речем време, пространство, величини без измерения – това стига ли? Не, това не задоволява. Когато тази мисъл завладее човека, то не му остава нищо друго, освен да падне на колене в безмълвие пред Създателя на всичко”. Междувременно, освен откритията, споменати дотук, Луи Пастьор открива фундаменталния факт, че болестите се предизвикват от микроби, открива причинителят и начинът за лечение на пилешката холера и свинският червен вятър, открива самия принцип на ваксинацията, плюс ваксините за такива ужасни болести като антракс и бяс, създава институт, който и до днес играе водеща роля в света на научните изследвания. През 1895 година ученият Луи Пастьор си отива от нещо, за което ваксина няма – сърдечен удар. Общо взето, оттогава до сега спорадичните опити името му да бъде очернено по някакъв начин остават безуспешни, а великите му открития си остават безспорни.

Пиер Роде, Капричос 7-9