Джордж Бърнард Шоу, втора част

В края на 19 век, когато Бърнард Шоу започва да пише пиеси, английският театър е затънал в мелодрами. Сър Артър Пинеро и Хенри Джоунс опитват да променят нещата, като вкарат известна доза реализъм в своите пиеси, но безуспешно – публиката си иска онова, на което е свикнала. 

Заради провокативната тема, пиесата не получава лиценз от цензора и се представя за първи път десетина години по-късно. Съдбата на още две от тъй наречените „неприятни” пиеси на Шоу е подобна. Но той пише и четири „приятни” в опит все пак да пробие. Пробивът започва с „Оръжията и човекът” и продължава с „Кандида”. В нея млада жена трябва да избере дали да остане при мъжа си – добър, но глупав човек, или да заживее с любовника си поет. Тя обаче отговаря саркастично на и на двамата, когато те поставят ултиматума да избира: „Май е вече уредено, а, трябва непременно да принадлежа или на единия, или на другия?” А поетът обяснява на съпруга, който гледа неразбиращо: ”Тя казва, че всъщност принадлежи на себе си”.

Моцарт, Най-доборото, 49.12

Пиесите на Бърнард Шоу се качват на сцена през 90-те и не слизат до смъртта му през 1950-та. През 1925, след появата на „Света Жана”, той получава Нобел за литература, с мотив, че „творчеството му е белязано от идеализъм и човечност, а стимулиращата му сатира прелива от странна поетична красота”. През 1938 пък „Пигмалион”, филмовата версия на най-известната пиеса на Шоу, взима „Оскар” за най-добър сценарий. 

Така или иначе, факт е, че за около 60 години творческа дейност той сътворява 63 пиеси - огромна плодовитост, дори без да броим останалите текстове – най-вече политически, плюс дневниците, които пише между 1885 и 1898, плюс огромното количество писма. И като казвам „огромно”, не се шегувам – Шоу е автор на около 250 хиляди писма, за по-ясно – четвърт милион, от които до нас стигат едва 10 на сто. Ако бях заядлив, щях да кажа, че тази гигантска кореспонденция е водена с политическа цел – да стимулира печалбите на кралската поща, една чисто социалистическа институция, както сам Шоу я нарича в „Преход към демократическия социализъм”, своя програмна за Фабианското общество статия. 

Точно с примера на кралската поща, която е държавно предприятие, но печели, като поддържа ниски цени и безупречно качество на услугите, Шоу отговаря на твърденията, че държавата е лош стопанин и само частната собственост може да развива истински бизнес. Примерът му е по-скоро манипулативен опит от една птичка да направи пролет, но, така или иначе, няма да продължавам в тази посока, защото би било само поредното политическо заяждане с човек, който вече не може да отговори. В случая обаче започнах да говоря за друго, което ме изумява – откъде е тази ненаситност за писане, каква е тази муза, която не слиза от рамото на Бърнард Шоу десетилетия наред, какъв е този свят, който той 60 години да описва и времето пак не му стига?

Моцарт, Най-доборото, 1.03.17 

Бърнард Шоу описва обаче не е един, а два свята - жените и политиката. Той е мъж, който се застъпва за еманципация, близък е с феминистки, подкрепя исканията им, често ги вкарва дори като политически лозунги в пиесите си. Жените в пиесите на Шоу са свободомислещи и силни – Кандида, Света Жана, майор Барбара. Те дават на актрисите от Викторианското общество възможност да играят алтернативни на традиционните роли, но налагат и модели на социална промяна. В същото време, с доста от тези свободомислещи актриси и активистки на феминизма Шоу има интимни връзки. Той е привлекателен мъж, ето как през 1894 го описва един лондонски вестник: „Висок, слаб, леден, с бяло лице и твърд, ясен, безплътен глас”. 

Но не си мислете, че Шоу преследва жените, напротив, те го преследват. А той се оставя да бъде съблазнен – дори употребен – но само заради доброто си сърце. Шоу е трезвеник и вегетарианец, а девствеността е друга му мания. По някакви съображения той пази своята до 29-та си година. Тогава Джени Патерсън, музикална ученичка на майка му, го кани на кафе и бързо го съблазнява. И ето свидетелството за добро сърце. „Неспособен бях да проявя бруталност и да я отхвърля” – пише той в автобиографията си. Странна птица е този Шоу, нали. Когато е на 42, той се жени за приятелката си феминистка Шарлоте Пейн-Таунсенд, с която подписва предбрачен договор за пълен отказ от секс. Бракът остава наистина неконсумиран, а двамата са щастливи заедно 45 години, въпреки че Шоу има връзки с ред други жени. Откъде идва неговата дистанцираност от секса. Първо – от майка му, която покрай нежелания му баща-пияница сякаш изгражда цяла система за сексуално отблъскване на мъжете. 

Сам Шоу пише до приятеля си Франк Харис: „Майка ми можеше да стои в скутовете на тримата мускетари плюс Д Артанян 20 години, без да открие техния пол”. Друга  причина, която Шоу сочи, е че като юноша сънува много красиви жени, вдъхновен от опери, картини и поезия – а после е разочарован от онова, което открива в реалния свят. Може и така да е. Но може и да не е така. Както винаги, трудно е да се разбере кога Бърнард Шоу казва истината и кога просто се подиграва, включително на себе си.  

Моцарт, Най-доборото, 1.06.38

Политическите възгледи и позиции на Бърнард Шоу също са огромен препъни-камък пред истинското му разбиране. Как иначе умен тип като него, пита се човек, е способен да говори откровени глупости например за необходимостта от най-широко избирателно право, а в същото време да е автор на афоризма, че „демокрацията трансформира избора на некомпетентното мнозинство в управление на малцинство от корумпирани типове”. Да, перфектно е, трябва само да се уточни, че иде реч всъщност за недоразвита или изкривена демокрация - виждаме го в днешна България. 

Но пък един от факторите, които навсякъде по света изкривяват развитието на демокрацията, е точно всеобщото избирателно право, което дава приоритет на „некомпетентното мнозинство”. И убива реалната политика за сметка на популистката мъгла. Но подобни въпроси изглеждат леко абстрактни и не са най-голямата беда. В разгара на Първата световна война Шоу излиза със статия, в която излага пацифистки възгледи и предлага британците да не се бият с германците – сякаш това вече е възможно. Въпреки страстното му и силно, както винаги, слово, този път той не успява да убеди никого – здравомислещите британци изкупуват 75 хиляди копия буквално за дни, но все пак решават, че Шоу се е побъркал и авторитетът му рязко спада. 

Още по-лошо става обаче след войната. Бърнард Шоу, явно вече недостатъчно удовлетворен от еволюционния подход, който обаче все не носи и не носи социализъм в Англия, започва да се захласва по социалистическите диктаторски режими. На първо време той с повече симпатия, отколкото ирония, говори за Мусолини и вижда в неговите реформи онова, което чака. После се захласва и по Съветския съюз на Сталин. През 1931 година 77-годишният вече световно известен драматург отива на рекламно посещение в СССР, организирано от режима с цел да печели симпатии на Запад, като използва тъй наречените още от Ленин „полезни идиоти”. Шоу има дори лична среща със Сталин и изпълнява мисията си – възхвалява съветския комунизъм и неговия вожд, нищо, че по същото време те провеждат голодомор в Украйна, избиват дисиденти, изграждат лагери за невинни. 

Някъде след завръщането му, в медиите се появява писмо от името на група руски писатели, които молят колегите си на Запад да ги подкрепят поне морално в страданията им от комунизма. По този повод Бърнард Шоу ги нарича група лигльовци, които критикуват по навик, а не виждат светлите хоризонти, към които ги водят социализмът и съветските ръководители, хора, далеч по-умни и добродетелни от всички западни политици. Разбира се, когато една подобна планина от простотия тръгне да се издига, тя непременно стига и до своя връх. Върхът в случая са милите думи, които Бърнард Шоу казва за Хитлер, като го нарича „изключително интелигентен и способен мъж”. Той възхвалява национал-социалистите за много неща, включително заради това, че не се страхуват да се справят с непълноценните хора, които само изсмукват соковете на обществото с присъствието си. С други думи – в годините между двете световни войни Бърнард Шоу прескача всякакви граници на политическия и човешки разум, като се отдава на иначе все така майсторски словесни еквилибристики, свързани с непомерното му его и крайната му мизантропия. 

Той вече е възрастен човек и на практика никой не обръща особено внимание на политическите му заблуди, но хората продължават да го ценят заради драматичното му творчество. През 1950 Джордж Бърнард Шоу умира. Той е красив мъж на 94, все така словоохотлив и фактически здрав. Умира от бъбречна недостатъчност, тя пък предизвикана от нелеп инцидент – пада от стълбата, когато се качва да подреже едно плодно дърво в градината. Иронията никога не свършва.

Моцарт, Най-доборото, 1.51.36