Честит Васильовден!!!

Източноправославната църква празнува Васильовден или Сурваки. На този ден източните християни почитат паметта на Св. Василий Велики - един от великите философи и писатели на раннохристиянската църква.

Народната традиция свързва празника на Св. Василий Велики с обичая сурвакане. Въпреки тази малка съществена разлика с коледарските групи, на Васильовден се събират млади мъже, които обикалят къщите през нощта и сурвакат техните стопани.

На самия празник минават и групи от деца, които също сурвакат стопаните на къщите. Самото сурвакане се явява един вид продължение на коледарските благословии. Както коледарите и сурвакарските групи си имат водач и човек, който изпълнява ролята на магарето и прибира парите и другите дарове. 

И пак, както коледарите носят със себе си криваци, така и сурвакарите на Васильовден носят дряновици, украсени с пуканки, сушени плодове и вълна. В някои места вместо дряновица се използва и крушевица, т.е. клонки от крушово дърво.

Вечерта срещу Сурваки стопанката приготвя традиционната баница с късмети, която се приготвя от точени кори и сирене. В нея се слагат късметите, като за целта се използват дряновите пъпки. Освен в тези късмети в баницата се слага и пара. Като в дванадесетия час най-възрастният представител в семейството завъртва баницата.

Народът смята дряновото дърво за едно от най-здравите дървесни видове у нас. То е най-ранното разпъпило и разцъфнало дърво, но неговите плодове се берат последни. Те се използват в народната ни медицина. Към новогодишните обреди принадлежи и ладуването - колективно гадаене коя мома за кого ще се омъжи.

Наред с Коледа и Сурваки може да се причисли към най-мистичните български празници, защото по-голяма част от ритуалите и обредите извършвани през тези дни носят духа на старите българи. Обредна трапеза: варена свинска глава, пача, баница, пита, кокошка или пуйка със зеле, печено прасенце, мед, варено жито, орехи, ошав.

На Васильовден имен ден имат Васил, Василка, Василия, Василена, Веселин, Веселина, Весела, Василий, Василена, Васияна, Васо, Влада, Властин, Властина, Властомир, Влайко, Ваца, Въло, Въла, Въто, Царена, Царил, Царила.

Една от несъмнено най-великите личности в историята на християнската Църква е Свети Василий Велики. Роден през 330 г. в Кесария Кападокийска (Мала Азия), Василий израства под влиянието на своята благочестива сестра Макрина, но и под впечатленията от спомена за своите знаменити предци, мъченически пострадали за Христос по време на гонението на Максимин и Лициний. Общественото положение на неговия баща, кесарийски ритор, му дава възможност да придобие най-високото образование за своето време: той се учи в Константинопол и Атина. Атинската академия, по онова време все още езическа по своя състав и духовна ориентация, все пак не отвежда Василий на кръстопътя на безплодното епигонско философстване. Под силното влияние на пробудилата се християнска духовност в монашеските общности, лично запознат с подвизите на светите аскети в Египет, Палестина, Сирия и Месопотамия, Василий загърбва примамливата обществена и политическа кариера на ритор и на 26 години основава собствено монашеско братство в Понт на река Ирис.

Принципите, на които свети Василий основава своето общежитие и които по-късно ще кодифицира в „Монашески правила”, придават особен характер на неговата личност. Не е случайно, че между анахоретския (пустиннически) и киновийния (общежителен) вид монашеска аскеза, свети Василий избира втория вид. Този избор е следствие от една изключително важна, определяща в живота на свети Василий мисъл: че изпълнението на евангелския закон за любовта между хората е задача преди всичко на историческото християнство. В общежитието, в организираната общност, изградена на принципа на взаимното служене, тази задача ще бъде изпълнявана по-добре, отколкото в пустинното уединение на анахорета. Така монахът придобива и една обществено-етична функция: във време, когато Църквата и обществото са били залети от езическия конформизъм и топлохладност, монасите трябвало със своята добре функционираща общност да бъдат пример за това как и в рамките на обществото, а не само във вътрешния живот на отделния човек, може да се следва пътя към Царството Божие. Разбирайки монаха като нов изповедник на Христовото учение, свети Василий го приближава към хората в света, за да засвидетелства Христовото послание по-въздействащо пред същия този сват.

Мисълта за действената любов, не по-малко от ревността за истинното православие, връща свети Василий в лоното на църковния живот. През 370 г, след яркото участие в борбата против унижаването на великата тайна на въплъщението на Божествения Логос от страна на арианите, свети Василий става архиепископ на Кесария Кападокийска и остава тук – след много борби и страдания – чак до своята смърт на 1 януари 379 г.

През този кратък период от време – по-малко от десет години – духовната мяра на този свети отец достига своята пълнота. Усетът за църковна организация и политика често се изтъква като негова характерна черта. Между другото, онова, което прави организатора и политика Василий истински велик и безсмъртен свети отец, е фактът, че той поставя този свой политически талант в служба на евангелската любов. Вдъхновен не само от плодовете на общежителното монашество, но и от примера на древните апостолски общности, където, в нетърпеливо очакване на второто пришествие на милосърдния Син Божи, се е живеело с милосърдие, свети Василий желае изпълнението на евангелската заповед да не бъде оставено на личната воля и мяра на всеки отделен човек, а „царският закон” за любовта да се осъществи и в едни по-широки рамки, и любовта да стане основа на обшествените институции. Така той стига до масовата и организирана благотворителност, до построяването на приюти и болници за бедните, които са първите институции от този вид в историята. С това свети Василий и на практика показва, че християнският живот, животът на Църквата, не може да бъде сведен само до богослужението, до богословското знание, нито само до личните аскетически подвизи за придобиване на духовни ценности, и че активното, организирано милосърдие е нещо, без което Църквата не е Църква, както и без любовта към хората, без реалното участие в живота на своите ближни, не може да има и спасителна любов към Бога.

Василий Велики не е бил лишен от дара за богословски трудове, за теорията на християнската мисъл. Неговите забележителни догматически и екзегетически съчинения са най-доброто потвърждение за неговата мисловност и ерудиция. Колко внимание е посветил на богослужението, се вижда и от неговия огромен труд за изправянето и съдържателното обогатяване на светата Литургия. Неговите аскетически подвизи били толкова големи, че казват, че още в четиридесетата си година изглеждал като старец. Но претворяването на християнската любов във всеприсъстващо вдъхновение в личния и обществения живот е неговият най-голям и най-свят подвиг, неговата основна, апостолска добродетел.