Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Великите европейци - Алберт Швайцер

Днес думите на Алберт Швайцер не са така влиятелни и името му не е така прочуто по света, колкото преди 80-100 години, но животът на този човек е все така вдъхновяващ за всеки, който се докосне до него. Философ, теолог, писател, музикант, лекар, борец за мир – Швайцер е комплекс от личности, всяка от които сама по себе си ражда чудесни идеи и твори чудесни дела. Събрани заедно, те го превръщат в една от най-интересните енциклопедични фигури на Европа от края на XIX и първата половина на XX век. Да, Нобеловата награда, която Швайцер получава през 1952, е за мир, но тя можеше да бъде за какво ли не друго. Имам чувството, че точно в този случай Нобелът е наистина бегъл знак, чрез който човечеството само маркира възхищението си от този свой забележителен син, фокусирал живота си изцяло върху ценността на живота.

Алберт Швайцер е роден през 1875 година в Кайзерсберг, Горен Елзас, два месеца, след като тази територия преминава от Франция към Германия. Така започва голямата каша с неговата националност – майчиният му език е елзаски, сам той се смята за французин, но пише книгите си предимно на немски. Чичо е на прочутия френски философ Жан-Пол Сартр, но цели 44 години има немски паспорт, заради което през Първата световна война французите в Африка го третират като пленник и го пращат в лагер. През 1919 година пък Версайският договор връща Елзас на Франция и Швайцер заменя немския си паспорт с френски. Според приятеля му Ромен Ролан, „Елзаската култура съчетава най-доброто от двете”, а за Швайцер казват, че успява да изгради неподражаема сплав от немската любов към абстрактно-философския размисъл и френския рационализъм. Така или иначе, темата за националността сякаш вълнува повече изследователите, отколкото него. Ако се съди по поведението му, Швайцер се смята за гражданина на света, поданик на мисълта и жител на доброто. Баща му, Луи, е лутерански пастор, майка му, Адел, е пасторска дъщеря. Градчето Гюнсбах, където семейството скоро се мести, е класически пример за толерантност. Католиците там са мнозинство, но те не просто мирно живеят със съседите си протестанти, а делят една и съща църква – службите са в различни часове и олтарите са в различни части на храма, но той е общ. Не винаги е било така, мирът се постига след ужаса от крайните прояви на религиозна нетолерантност през 30-годишната война от първата половина на 17 век. В тази църква се разиграва и една от най-прелестните религиозни истории, които съм чувал. От малък Алберт присъства на всяка служба, но има натрапчиво преживяване – винаги, щом органът засвири, той вижда лицето на дявола зад една колона над амвона. Когато баща му започне да проповядва, дяволът изчезва и пак се появява, щом проповедта свърши. Малкият Алберт е в шок, той решава, че дяволът живее в църквата и само силата на бащиното му слово го прогонва, но после той пак се връща. Момчето не споделя това смущаващо преживяваме и то продължава месеци. Докато един ден си дава сметка, че дяволското лице всъщност е образът на рошавия и с рядка козя брадичка органист, който от своето закътано място, в специално поставено за целта огледало, следи действията на пастора и съобразява с тях реда на музикалните изпълнения.  

 Алебрт е умно дете, има страхотна памет и отрано показва голям талант например в музиката, която изучава първо с баща си, а после с едни от най-големите специалисти в Европа. Отначало той е голям фен на Вагнер, а после става експерт по Бах, върху чието творчество пише книги. Музиката е призвание на Швайцер за цял живот. „Има само два начина за бягство от живота – котките и музиката” – казва той. Като цяло Алберт е добър ученик, макар не особено прилежен – леко го мързи, а и училището не му е достатъчно трудно. Пък и изглежда от малък знае, че като възрастен ще твърди: „Не успехът е ключ към щастието, щастието е ключ към успеха. Когато правим онова, което обичаме, със сигурност ще успеем”. Така че Алберт Швайцер, докато си прави, което обича, завършва гимназия в Мюлхаузен, чието френско име е Мюлуз и отива в университета в Страсбург да учи философия и теология, плюс пиано и контрапункт при Густав Якобстал. През 1894 изкарва задължителната едногодишна военна служба и докато в свободното от войнишки задължения време чете за изпитите по теология, има прозрение, от което по-късно се раждат знаменитите му книги за историческия Исус и мистицизма на Свети Павел. До началото на новия век Швайцер учи философия в Сорбоната и подготвя докторска дисертация на тема „Религиозната философия на Кант”. В Париж той среща Аристид Кавалие-Кол, прочут строител на органи. От него научава занаята и сам става един от най-добрите европейски експерти по темата, като допринася да се запази класическата технология за изработването на този изумителен музикален инструмент. Швайцер развива още и още своята техника в свиренето, като работи с прочутия органист Шарл-Мари Видор. Видор е силно впечатлен от неговата интерпретация на някои творби на Бах, които, както доказва Швайцер, всъщност са пряка музикална илюстрация на определени библейски псалми. През 1899 Алберт Швайцер става доктор по философия, на следващата година лиценциат по теология и започва да се оглежда – какво да прави с живота си, освен просто да го живее.

От началото на новия XX век Алберт Швайцер се установява в Страсбург, заема разни църковни длъжности и преподава теология. През 1906 година той издава знаменитата си книга „В търсене на историческия Исус”. В нея проследява по-ранните писания по темата и доказва, че единен образ на „историческия Исус” няма, а той се променя с времето и нагласите на авторите. Швайцер твърди, че животът на Исус трябва да се тълкува в светлината на собствените му убеждения, които са неразделни от принципите на късната еврейска есхатология. „Исус от Назарет, който се яви като Месия, който проповядваше етиката на Божието царство, който основа небето на земята и умира, за да изкупи греховете на хората, никога не е съществувал – пише Швайцер и добавя: – Това е фигура, създадена от рационализма, надарена с живот от либерализма и облечена в историческо облекло от съвременната теология”. Швайцер твърди, че християнството всъщност произлиза от еврейските представи за задгробния живот, с които учението на Христос напълно съвпада. Той проповядва на учениците си не само, че ще се вдигне от гроба, но и че ще се върне в света, за да го съди и владее, обаче това ще стане „докато не е преминало това поколение”. Никой тогава не си е представял хилядолетно развитие на една религия. Неслучайно самите ученици на Исус и техните първи последователи от най-ранните християнски общности убедено чакат още преди смъртта си да видят „последните времена”. В книгата си „Мистицизмът на апостол Павел” пък, появила се доста по-късно, през 1931, Швайцер развива другата си важна религиозна концепция, тази за двата вида мистицизъм - примитивен и развит. Разликата между тях произтича от това дали е достигната или не концепцията за универсалното. Развитият мистицизъм, казва Швайцер, може да се проследи още от култовете на Озирис, Митра и античните гръцки мистерии, през индийските богове Брама и Буда, през платонизма и стоицизма, та чак до наши дни в ученията на Спиноза, Шопенхауер и Хегел.

Междувременно обаче животът на самия Алберт Швайцер поема в посоката, която ще се превърне в негова емблема и с която образът му ще се отъждествява най-силно в съзнанието на публиката – лекуването на хора. Още през 1902, когато се запознава с бъдещата си жена Елена Бреслау, той трескаво обмисля не само абстрактните си религиозни и етични концепции, но и практическия въпрос какво да прави със собствения си живот. Швайцер от дете носи праобраза на идеята, че да се помага на другите е най-достойно занимания, разбиране, което се развива и придобива форма с годините. Той решава да стане лекар и да замине за Африка, където болестите са в изобилие, а медицина няма. За целта записва медицина, а Елена учи за медицинска сестра. Претрупан с ангажименти, Швайцер пи по 2-3 часа на нощ, но през 1912 става пълноправен лекар. Двамата се женят и заминават за Френска Гвиана, където със собствени средства основават болница в селцето Ламбарен, проект, който, въпреки многото перипетии, съществува до днес. Ламбарен е на около 200 мили навътре по течението на река Огове, в самото „сърце на мрака”, както Джоузеф Конрад описва мястото в прочутия си едноименен роман. Точно при едно пътуване по реката Швайцер има забележително преживяване. Той отдавна търси формулата, с която да обобщи универсалната си етична концепция за човешкото съществуване и да обясни какво стои в основата на уж всеобщо познатите понятия „добро” и „зло”. Една привечер, докато гледа отдалече как на речната повърхност  лениво се поклащат гърбовете на стадо хипопотами, в главата на Алберт Швайцер изплува фразата „Откровение за живот”. „Етиката не е нищо друго, освен откровение за живот – обяснява после той. – Фразата дава основния морален принцип, а именно – че доброто се състои в поддържане, подпомагане и усъвършенстване на живота, докато злото е в неговото унищожаване, увреждане или препятстване по какъвто и да било начин”. Така си е, звучи много простичко, естествено и разбираемо, нали? Особено когато някой си Алберт Швайцер вече го е измислил.




Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
Още от категорията

"Покажи ми Луната" и "Ексорсизмът" в кино "Орфей"

Две прожекции включва днешната програма от фестивала "Филмови нощи във Филипополис". В Лятно кино "Орфей" от 21.10 ч. ще бъде показана лентата "Покажи ми Луната" . Тя представя вълнуващо пътешествие на фона на историческото кацане на НАСА на Луната с мисията на „Аполо 11“. С участието на колоритното дуо Скарлет Йохансон и Чанинг Тейтъм..

публикувано на 13.07.24 в 09:24

Христо Нанев за новата си книга в "Срещи" тази събота

Какво е Атлантида, загадка, реалност...  Защо повече от 2000 години я търсят? Какви са били аталантите?  Разказва Христо Нанев, чиято втора книга за Атлантида скоро ще е на книжния пазар.  Бъдете с радио Пловдив и предаването "Срещи" в събота, след новините в 9 часа.

обновено на 13.07.24 в 08:13

"Централна емисия" - новата стихосбирка на Йорданка Белева

„Централна емисия“ се казва новата стихосбирка на Йорданка Белева , с която авторката отново се завръща към поезията.  Изданието е с печата на „Жанет 45“, а художественото оформление е на Иво Рафаилов. Според поета Йордан Велчев това е една книга, в която смъртта и отсъствията не отнемат, а добавят в живота ни.

публикувано на 12.07.24 в 08:31

Премиера на "Ромео и Жулиета" на Античния театър

Премиера на балета „ Ромео и Жулиета “ от Прокофиев представят Балетът и Оркестърът на Опера Пловдив  в програмата на OPERA OPEN на Античния театър в Пловдив. Постановката е на изтъкнатия световен хореограф  Валентина Турку – ръководител на Балета на театър Марибор, Словения. Тя е автор на хореографията на над 130 балета, оперни и..

публикувано на 12.07.24 в 07:27

Фрагмент от античен надпис откриха археолозите в Пловдив

При провеждане на археологическо наблюдение на строителни дейности в рамките на града, археолозите на РАМ - Пловдив откриха фрагмент от античен надпис.   Макар надписът да е само частично запазен, той допълва с нова и интересна информация историята на Пловдив.  Обектът е на ул. "Митрополит Панарет" 17, в близост до Понеделник пазара, където..

публикувано на 11.07.24 в 13:31