Великите европейци - Вернер фон Браун, втора част

Предполагам, че за някой животът на Вернер фон Браун, великият германски ракетен инженер и космически мечтател, може да изглежда като живот на някакъв модерен Фауст от XX век, само че обърнат обратно. 

Погледнато отдалече, например от Космоса, изглежда, сякаш през първата му половина той сътрудничи изцяло със силите на злото, но после подписва договор с ангел небесен и доживява дните си в служба на доброто. Да, историята може и така да се разкаже, но, както знаем, реалността не е еднозначна. Пък и няма информация подобни фаустовски вълнения да са терзали душата на самия фон Браун. При него най-важно изглежда друго – независимо от състоянието и мнението на околния свят, той да следва пътя си, да не прекъсва онази основна нишка, която го води вечно напред и нагоре.През пролетта на 1945 всички знаят, че войната е загубена за Германия. Вернер фон Браун събира инженерите си и заедно взимат важно решение – да се предадат на американците, а не на руснаците, които са вече съвсем близо. Те знаят каква ценност, но и каква заплаха е ракетната технология. Самият фон Браун обяснява:  „Знаехме, че сме създали нови средства за война и въпросът на коя нация да поверим нашата идея, беше морално решение повече от всичко друго. Искахме да видим света пощаден от конфликти като този, който току-що преживя Германия и чувствахме, че сигурността ще се запази най-добре само, ако предадем това оръжие на хора, ръководени от Библията”. Хората на фон Браун пълнят колите с ракетно гориво, стигат до Бавария и търсят американците, за да се предадат. Братът на великия инженер попада на тях и на развален английски се представя на първия срещнат редник: „Името ми е Магнус фон Браун, моят брат измисли ракетите Фау-2, ние искаме да се предадем”. Редникът не, но началниците му знаят името фон Браун. То е начело на Черен списък с немски учени, които американците искат. Както пише генерал Хю Кнер, командващ американските ВВС в Европа тогава: „Окупирането на германските научни и индустриални установки разкри факта, че изоставаме ужасно много в редица научни области. Ако не вербуваме мозъците, които са ги разработили, ще изостанем още, опитвайки се да опознаем област, която вече е изследвана”. Тази мисъл споделят не само на американците, но англичаните и особено руснаците, които пък знаят, че са изостанали технологично не с години, а с десетилетия. Така че всички ходят на лов за мозъци. Американците се радват на фон Браун, макар че отначало имат известен проблем с идентичността му. Не вярват, че е той, защото плененият човек им изглежда „твърде млад, твърде едър и твърде весел”. Много бързо обаче започват да му вярват и „ракетният барон”, както понякога го наричат, заедно с част от екипа си, е прехвърлен в САЩ по програмата за вербуване на учени от Третия Райх, известна като Операция „Кламер”. Официалната заповед на президента Труман изключва опцията по нея да се вербуват „членове на нацистката партия, хора, които повече от формално са участвали в нейната дейност или активно са поддържали германския милитаризъм”. Не само в случая с фон Браун обаче, а и в много други, тези ограничения неофициално са просто загърбени.

Във Форт Блис, северно от Ел Пасо, Тексас, където отначало са настанени немските учени, условията не са добри. Американците се отнасят леко пренебрежително към тях, не им дават да развиват новите си идеи, а ги карат да тъпчат на едно място, като обучават специалисти в използването и развитието на ракетата А-4. Това Фау-2, усъвършенствано малко или много, всъщност и досега е в основата на всички крилати ракети. И макар че фон Браун все повече гледа към Космоса, мечтата му става реалност чак към края на 50-те. През 1950 започва корейската война и той е преместен в Хънтсвил, Алабама. Назначен е за началник на армейската агенция за балистични ракети и разработва междуконтиненталните „Редстоун” и „Атлас”. Създава и спътника „Explorer”, изведен в орбита през 1958 година - четири месеца, след като руснаците изстрелват „Спутник” и дават старт на прочутата космическа надпревара между двете водещи тогава нации. Тя всъщност е неделима част от основното съперничество на Студената война – това във въоръжаването. Овладяването на Космоса обаче има и ред други важни аспекти – чисто технологични, идеологически, ако щете – културни. Пропагандният ефект на това да си първи в открития Космос по онова време е огромен. Космическата надпревара е в сила и до днес, но се смята, че нейната остра фаза е от 1957 и „Спутник”, до 1975, с първия съвместен международен пилотиран полет на американски и руски екипаж. Отначало в надпреварата превес имат руснаците – техни са не само първият спътник, но първите животни и първият човек в Космоса. После американците постепенно обръщат тенденцията, за да се стигне до истинския връх – знаменитата стъпка на Нийл Армстронг върху лунната повърхност през 1969. В интерес на истината обаче трябва да се отбележи, че американците сами се прецакват по отношение на първенството – екипът на Вернер фон Браун е готов да изстреля спътника „Explorer” поне 6 месеца преди „Спутник”, но не го прави заради вътрешни съперничества - в онзи момент правителството е дало официален приоритет на флотската космическа програма на флота, а не на тази на сухопътните сили. Преди реално да започне космическата одисея на човечеството обаче, още в началото на 50-те години на XX век, хората в САЩ масово се обръщат с лице към Космоса. Този процес до голяма степен е стимулиран точно от Вернер фон Браун. Той не просто иска да сподели космическата си мечта с всички, но и си дава сметка, че за да я постигне, трябва да има за съюзник общественото мнение, така че работи последователно в тази посока, паралелно със своите „базисни изследвания” за армията. „Базисни изследвания са онези, които правя, когато не знам какво правя” – шегува се фон Браун. Но всъщност прекрасно знае какво прави, когато създава популярните телевизионни серии за космическите изследвания, заедно с големия кино вълшебник Уолт Дисни. Сам Дисни е запален фен на космическите приключения и от сътрудничеството на двата гении се раждат знаменитите анимирани филми „Човек в Космоса”, „Човекът и Луната”, „До Марс и отвъд”. Фон Браун редовно публикува космическите си визии и в популярното седмично списание „Colliers”, с които взривява въображението на публиката, особено на младото поколение.

През 1955 година Вернер фон Браун получава американско гражданство. Той се жени още през 1945 за своя първа братовчедка, като иска ръката ѝ от чичо си чрез писмо, а после отива в Германия за сватбата под зоркото око на американското разузнаване. И като семеен човек обаче не изоставя навиците от младостта си за живот на широка нога. Като истински богат тексасец, фон Браун има огромна колекция от Кадилаци, от които си купува всеки нов модел, почива в топлите морета, поръчва си от Европа антикварни вещи и колекционерски вина. В същото време си намира една малка бяла църквичка, в която започва да ходи редовно и да общува с бога. „Моят опит в науката ме доведе до Бога” – твърди Вернер фон Браун, горещ привърженик на теорията за интелигентния дизайн. „Би било грешка да пренебрегваме възможността Вселената да е планирана, а не произведена случайно – пише той и добавя: „Може ли един физик да визуализира електрона? Електронът е невъобразим, но е толкова добре познат чрез ефектите си, че го ползваме да осветяваме градове, да насочваме самолети през нощното небе и да правим най-точни измервания. Каква странна обосновка правят някои физици – приемат немислимите електрони за истински, а същевременно отказват да приемат Дизайнера на основанието, че не могат да си Го представят”. За сметка на това, самият фон Браун си представя прекрасно и се опитва да превърне в реалност невъобразимото тогава за мнозина – изграждане на лунни селища, от които стартира колонизацията и на Марс, спътници, които безплатно излъчват образователни програми за бедните в Индия и по света, орбитални космически станции, които приемат деца за скаутски образователни лагери в Космоса, ракети, с които навлизаме дълбоко във Вселената. Мечтата започва да се реализира с изстрелването на първия американски спътник и продължава след създаването на НАСА, когато президентът Кенеди обявява американската лунна програма. През 1960 в Хънтсвил е създаден центърът за космически полети „Маршал”, а екипът на фон Браун е прехвърлен от армията към цивилното космическо управление. Те създават чудовищната ракета-носител Сатурн, която извежда в орбита цялата поредица кораби „Аполо”, включително онзи знаменит „Аполо” 11, от който през 1969 се чуват думите: „Хюстън, тук база на Спокойствието, Ийгъл кацна” - след което първите хора стъпват на Луната. В онзи момент ракетният инженер Вернер фон Браун е на 57 години. Може би ако не беше войната, ако всичко се беше развило 10-15 години по-рано, голямата му мечта този първи човешки крак на Луната да бъде неговият собствен, щеше да се реализира. Но за сметка на това пък той остава с утехата, че е изпълнил онова наистина категорично уверение, което дава на американския данъкоплатец още през 1961 в едно интервю за „Риъйдърс дайджест”: „Има само едно нещо, което твърдо мога да ви обещая във връзка с нашата космическа програма – че всеки ваш долар, похарчен за нея, ще стигне наистина далече”.