Великите европейци - Астрид Линдгрен

„Човек никога не бива да води маймуни със себе си, когато отива някъде” – твърди Пипи Дългото чорапче. Но може ли човек да води маймуни, когато се връща отнякъде – този въпрос остава завинаги нерешен, защото не сме попитали навреме.

За да се случат наистина фантастични приключения в наистина обикновен свят като нашия, трябва да имаш наистина развинтено въображение. Да, неща като свобода на духа, пишеща машинка и огромен талант, бликнал неизвестно откъде чак на 37 години, също помагат. Но основното е да си малко чалнат и да не ти пука как те възприемат другите, когато си себе си. През 1999 година Астрид Линдгрен е избрана от своите сънародници за швед на столетието. По този повод казва: „Аз съм стар, умиращ човек, почти сляп и напълно луд. И този човек вие правите швед на столетието? Трябва да сте много предпазливи и с никого да не споделяте това, тъй като хората ще решат, че шведите не са наред.” Съвсем наред са, но те, както и всички останали, са възхитени от непреклонния дух на това момиче, което на 70 продължава да се катери по дърветата, а на 80 намира ново приключение - полет с балон. През 1988 година писателката, която често се представя на непознати като „Астероид Линдгрен”, води кампания Швеция да приеме закон за защита на домашните животни, популярен като „Закона Линдгрен”, и самият премиер идва на среща с нея. „Много разумно от ваша страна да дойдете с охраната си, човек никога не знае какво може да очаква от мен, когато съм в такова настроение” -  подмята 81-годишната Астрид. И майчински потупва премиера Карлсон по бузата. И защо не, нали тя, освен на Пипи, е майка на истинския Карлсон - „красив, умен, прилично дебел мъж в разцвета на силите си”, който живее на покрива на една обикновена къща в Стокхолм и има перка на гърба си, с която лети където си поиска. А какво да кажем за Емил от Льонеберя, Кале Бломквист, Роня, дъщерята на разбойника и другите незабравими образи, чрез които Астрид Линдгрен обогати детството на света през втората половина на мрачния и прекрасен 20 век. 

„Да се научиш да свириш на пиано, без да имаш пиано под ръка, изисква страшно много упражнения” – категорична е Пипи. Същото важи и за писането, за което Астрид Линдгрен се подготвя дълго и с много вътрешни упражнения, макар отвън да изглежда така, сякаш не прави нищо по въпроса. Тя е родена през 1907 година в малка семейна ферма в Южна Швеция като Астрид Анна Емилия Ериксон. Има щастливо детство, пълно с крави, ливади, дървета и игри. После горе-долу ходи на училище, но на 16 го зарязва, защото смята, че няма смисъл от повече. Кльощавото момиче си отрязва косата до неприлично къса прическа, носи панталони с високи ботуши и някак се оказва в екипа на местния вестник във Вимерби. Там върши техническа работа, не ѝ дават много да пише, дори когато се залюбва с шефа – почтен женен човек с осем деца, поне 30 години по-възрастен от нея. Естествено, за по-весело, Астрид забременява, шефът иска да се разведе и да се ожени за нея, но това е почти невъзможно в консервативна Швеция, а и самата тя не иска. Като добри лютерани, нейните ужасени родители отказват всякаква помощ, местната общественост е възмутена и размахва пръст, затова Астрид заминава за Стокхолм, където кара курсове за секретарка. Междувременно прескача до Дания, за да роди сина си Ларс в клиника, където не питат за името на бащата. Там намира и приемно семейство, което се грижи за детето, докато тя си стъпи на краката. Положението е отчайващо, но въпреки всичко, Астрид пътува постоянно до Копенхаген, за да вижда сина си. Светлина просветва, когато родителите ѝ приемат все пак да се грижат за внука, а нещата се подобряват още, когато Астрид се жени за Стюре Линдгрен, шефът на Кралския автомобилен клуб, където тя е секретарка. Стюре осиновява Ларс, а три години по-късно се ражда и дъщеря им, Карин. През 1941 година, когато е болна и иска мама да ѝ разкаже история, уморената Астрид пита – за кого този път. И Карин спонтанно изрича името, което после ще завладее света - Пипи Дългото чорапче. Така започва всичко.

По същото време, докато Астрид Линдгрен разказва на дъщеря си историите за Пипи, се случват и други важни неща. Например – война. Линдгрен е ужасена и води дневник, който започва на 1 септември 1939 г. така: „Войната започна днес. Никой не вярваше, че е възможно. Вечерта бяхме с Елза в парка, децата бягаха около нас. А ние ругаехме Хитлер и вярвахме, че война няма да има. Но ето, че стана тъкмо обратното”. През войната Линдгрен работи за шведските тайни служби като цензор на писма и вижда доста по-ясна картина от повечето си сънародници. Тя е хем доволна от неутралитета на Швеция, хем засрамена, че семейството ѝ има на масата храна, за която мнозина в Европа само мечтаят. Астрид Линдгрен ненавижда диктатурите и диктаторите, за нея това е война между две чудовища – Хитлер и Сталин. С трезвия си детски ум, тя пише нещо много достойно и вярно, което обаче дори в днешни дни би получило критики от левичарските европейски кръгове: „За нас, шведите, отслабена Германия може да означава само едно – че руснаците ще ни стиснат за гушите. Бих предпочела до края на живота си да казвам „Хайл Хитлер”, отколкото руснаците да дойдат при нас. Не мога да си представя нещо по-отвратително от това”. Така или иначе, този военен дневник, който вижда бял свят едва през 70-те, е писан паралелно с историите за Пипи. Малко трудно е да си представим това, но в книгата все пак има поне един ясен знак. Спомняте ли си, когато Пипи, Томи и Аника отиват на цирк? Там един огромен мъж показва мускули като вдига разни тежки неща и призовава куражлиите от публиката да се преборят с него. Е, Пипи, естествено, го тръшва на земята. Обаче да ви припомня – този нафукан тип се казва Адолф. И това не е случайно.

През май 1944 година Астрид Линдгрен завършва историите за Пипи и изпраща ръкописа на издател. Тя знае, че книгата разбива всички табута и е предизвикателство към представата за децата изобщо и възпитанието им в частност. Затова придружава текста, по-късно определен от някои критици като „анархистичен”, с бележка до издателя: „Надявам се да не ме предадете на социалните служби”. „Все пак имах две деца и се страхувах, че чиновниците ще си помислят – що за майка е тази, щом съчинява подобни истории” – пише по-късно Линдгрен. Разбира се, точно това си мисли издателят. Той категорично отказва да издаде ръкописа, за което започва да се хапе отзад още на следващата година, когато „Рабен и Сьогрен” пускат Пипи на пазара и тя заживява шеметен живот – първо в Швеция и Дания, после в цяла Европа, а накрая и по целия свят. Междувременно Астрид Линдгрен има проблеми с мъжа си, който си намира млади любовници, а после страда, че ѝ изневерява и се лекува от страданието, като се налива с алкохол. Тя не се развежда с него и го изпраща в последния му път през 52-ра. Синът ѝ, Ларс, също не е особено щастлив с травмата си на изоставено дете, депресиите отключват рак и той умира също сравнително млад. „И аз съм готова да умра. Ще го направя с радост, но сега трябва първо да изчистя къщата” – казва Астрид Линдгрен в едно от последните си интервюта. В Швеция, освен голяма литературна, тя е и голяма обществена фигура. Линдгрен например спомага Швеция да стане първата страна в света, приела закон, който забранява телесните наказания на децата. Не толкова успешна е нейната позиция срещу членството на страната в ЕС, но то е, защото журналистите по онова време някак избягват да ѝ дават думата, иначе не се знае как щяха да се обърнат нещата. Най-успешна си остава, разбира се, кампанията, която Астрид Линдгрен предприема против безумната данъчна система в Швеция. Макар самата тя да е привърженик на управляващата вече 40 години социалдемократическа партия, един ден през 1968 установява, че има нещо много гнило. Оказва се, че за предходната година тя трябва да плати данък в размер на 102 процента от приходите си. По онова време тя получава милиони от огромните тиражи на книгите си, но води скромен живот в стария си апартамент в Стокхолм. „Нямам против да плащам 90 на сто от парите, обаче 102 е вече прекалено” – пише Линдгрен в остра сатира, публикувана във вестник „Експрес”. Не веднага, но скоро и в това отношение настъпва съществена промяна. До края на живота си през 2002 Астрид Линдгрен води още доста битки – някои печели, някои губи. През 1986 година, след смъртта на сина си, спира изобщо да пише, но със сигурност продължава да се чуди над загадките на живота. Както казваше Пипи: „Аз например живея, само за да правя добро на другите хора. А другите хора – интересно те за какво живеят”.