Великите европейци - Доменико Чимароза

Чимароза, Сонати за чембало, 1.04.38 

Същото е и с всичките четири части, които, според Артър Бенджамин, образуват концерта за обой на Доменико Чимароза.

Концерт за обой, Сицилиано, 05.04 

Това е красивото Сицилиано, третата част от концерта – а всъщност сред оригиналните композиции на маестро Чимароза, то е Соната за чембало в ла минор, Ларго:

Чимароза, Сонати за чембало, 48.27

Разбира се, номерът с прекомпозирането е просто една любопитна история, която не отнема нищо от реалните творчески достойнства на Чимароза. Инструменталните му пиеси са прекрасни и са доста по-познати на съвременната публика от онова, което го издига на най-високия музикален пиедестал в собственото му време – операта. Операта се появява в Италия през 16 век като плод на ренесансовия бум в интереса към антична Гърция. Според Якопо Пери, италианските творци мислят, че „древните гърци са пеели цели трагедии на сцената” и започват да ги имитират – драматизират митологични сюжети и ги представят в съпровод на специално написана музика. Самият Якопо Пери, познат като Зазерино, е прочут италиански музикант и певец, живял на ръба между Ренесанса и Барока, считан е за истинския баща на операта с неговата „Дафне”.

През следващите два века това изкуство се разпространява из цяла Европа – първо във Франция, а после плъзва като пожар. Но в края на 17 столетие първичните оперни форми са изчерпани и артистичните търсения раждат тъй наречената „опера сериа” или сериозна опера. Тя е тясно свързана с естетиката на поетите от Академия дел Аркадия и владее италианския и европейския оперен свят до края на 18 век. Паралелно с нея обаче, през ранния 18 век в Неапол се развива и традицията на комичната опера - опера буфа. Дотогава комични опери се пишат рядко, но след 1730 те също превземат континента. Някои от най-характерните особености на опера буфа в сравнение с опера сериа са стремежът към опростяване на сюжета и броя на персонажите, използване на по-малко сценична техника и намаляване на оркестрите, търсене на певци с повече актьорски талант, музиката е по-ориентирана да следва действието и да подчертава думите, а колкото до самото пеене – то е по-опростено, далеч от вокалната виртуозност и за постигане на комичен ефект често се използват дори диалектни или грешни думи, както и съзнателни ритмични и мелодични грешки. Това е истинската стихия на Доменико Чимароза. През втората половина на 18 век, когато изживява целия си кратък живот, той е сред всепризнатите в Европа майстори на операта изобщо и на опера буфа в частност. Написал е общо над 80 опери, от които по всички световни сцени с голям успех все още се поставя „Тайният брак”.

Чимароза, Тайният брак, 27.37 

Доменико Чимароза е роден през 1749 г. в Аверса, край Неапол, където семейството скоро се мести. Татко Чимароза е зидар, но има нещастието да падне от скеле и да се убие. Останала сама, мама Ана намира работа като перачка в манастир и малкият учи в манастирското училище. Там виждат таланта му и манастирският органист му дава първи музикални уроци. После Доменико е изпратен в една от четирите консерватории, които католическата църква поддържа в Неапол специално за обучение на сираци. Не си представяйте мизерия и нищета обаче, условията за живот в консерваторията са добри и тя дава прекрасно музикално образование. Чимароза живее там над 10 години и се занимава практически с всичко – учи контрапункт, хармония, композиция, свири на цигулка и други струнни, развива таланта си като певец и става изключителен пианист.

Докато е в консерваторията, той композира предимно църковна музика, но към края на престоя си подготвя и една опера буфа. Тя е озаглавена „Чудатостите на графа” и през сезон 1771-72 се представя с голям успех в неаполския Театро дей Фиорентини. Това му осигурява нови ангажименти. През следващите 7-8 години Чимароза пише 24 опери буфа за различни неаполитански театри, а после получава и първи ангажимент в Рим, в Театро Вале, за който написва още 8. Успешен е още от самото начало с „Италианката в Лондон”. Славата му тръгва из Италия, оперите му се поставят в Милано, Верона, Флоренция, Венеция, Торино, а в чужбина стигат до Виена, Париж, Лондон, Варшава, Лисабон и дори Санкт Петербург. През 1780 Чимароза е поканен за маестро на една от прочутите венециански консерватории за момичета, а през 87-ма Екатерина Велика го кани за придворен композитор. По пътя към Санкт Петербург, при който Чимароза обикаля половината европейски столици и среща мнозина владетели, той композира и голямата част от своите фантастични сонати за чембало.

Чимароза, Соната за чембало, 1.06.41

В Русия на Доменико Чимароза изобщо не му харесва. Въпреки че в двора той има богати и влиятелни покровители, императрица Екатерина не е най-големият му фен, политическият и икономическият климат в страната е лош, а да не говорим за студа и тъмнината, с които горещият италианец изобщо не може да свикне. Той е човек с чувство за хумор и вкус към добрия живот, а Империята не харесва хумора и луксът ѝ е оскъден. Така че след като изтича тригодишният му договор, Чимароза си грабва куфарите и се маха. Заминава за Виена, където неговият приятел, Великият херцог на Тоскана, току що е станал император под името Леополд II на Австрия. Той го назначава за капелмайстор на императорския двор на мястото на Антонио Салиери, но това не продължава дълго – Леополд умира само месец по-късно. 

Тъкмо Чимароза да започне да си търси работа с постоянна заплата, получава примамливо предложение от родния си Неапол. Той се връща там през 1793 и е назначен за органист на кралския параклис със заплата 10 дуката месечно, около 375 долара днешни пари. Те му се изплащат, дори когато той изобщо не свири на органа, а се мотае из цяла Италия и цяла Европа, за да се занимава с представянето на оперите си. Това безметежно време продължава около 6 години и свършва не по музикални, а по политически причини. През 1799 година републиканските войски на Наполеон завладяват кралство Неапол и сменят политическата система. Чимароза, кой знае защо, симпатизира на републиката и пише химн в нейна чест по текст на Луиджи Роси. Малко по-късно обаче войските на крал Фердинанд си връщат града и арестуват противниците си. Чимароза се отървава временно, като пише още един химн, този път в прослава на краля. Химнът е изпълнен публично и така композиторът е унижен, но после все пак е арестуван, подложен на изтезания и заплашен със смърт. Приятелят му Роси наистина загубва главата си, но Доменико е спасен със застъпничеството на влиятелни приятели, включително двама кардинали на високи позиции във Ватикана. 

Композиторът е изгонен завинаги от Неапол и заминава за Венеция, където получава поръчка за последната си опера – „Артемизия”. Чимароза е сам, след като са му починали три съпруги, болен е и в депресия от преживяното в затвора, така че през 1801, само на 52, си отива от рак на стомаха. Съмненията, че е отровен по поръчка на неаполския кралски двор не се потвърждават. Във Венеция му устройват пищно погребение, а 7 дни по-късно е и премиерата на последната му опера. Тя е незавършена, но скоростно дописана от друг. Венецианската публика обаче устройва голямо изпращане на своя любимец Доменико Чимароза, като поставя условие музиката да спре и завесата да падне точно на последната нота, написана от ръката на самия маестро.

Чимароза, Реквием