Великите европейци - Георг Агрикола

Но след като на 20 години Георг отива в да учи в Лайпцигския университет, той латинизира името си на Георгиус Агрикола. Това е обичайна практика сред зараждащия се през Ренесанса европейски научен елит, защото латинският е общият научен език на епохата. Повече или по-малко последователно, тази традиция се установява за около три столетия, чак до началото на 19 век, когато започва да властва концепцията за националните държави.

А.Агрикола, Меса, 0.54 

Георг Агрикола е роден през 1494 година в Глаухау, Саксония. Тогава в Италия 42-годишният Леонардо е в разцвет, Коперник вече замисля теорията си за въртенето на небесните сфери, Гутенберг е отпечатал знаменитата си Библия, Колумб току-що се е върнал от похода за откриването на Новия свят, а предната година се е родил и Мартин Лутер, чието учение скоро разделя Западна Европа на католици и протестанти. А това пък ще играе важна роля дори и в живота, и в смъртта на Георг Агрикола. Семейството му е богато и той получава изключително добро образование. За детството му не се знае нищо. 

Първите сведения са от Лайпцигския университет, където Агрикола влиза с идеята да учи за свещеник, но излиза бакалавър по класически езици и философия. До 1522 преподава латински и гръцки в Цвикау, връща се в Лайпциг, но атмосферата там не е добра, университетът е затънал в религиозни кавги, така че отива в Италия. В Болоня и Падуа учи естествени науки и философия, става доктор по медицина, сприятелява се с Еразъм Ротердамски и чете „Утопия” на Томас Мор. В Италия Агрикола слуша професор Пиетро Помпонаци, който учи, че добродетел и щастие се постигат чрез практически, морално безупречни действия, а не чрез благочестие. Тези идеи донякъде противоречат на католическата доктрина, но пък стимулират човешката активност. Агрикола ги възприема без вътрешна съпротива. Това му помага хем да е сред пионерите на рационалната научна аргументация, хем да остане благочестив католик. 

Обратно в Саксония, Агрикола само за няколко месеца прави две важни неща. Първо, намира работа като общински лекар в Йоахимстал, Бохемия. Градчето е богато, защото е в район с много полезни изкопаеми. Особено известно в Европа и света става със сребърната си монета, наречена „йоахимщалер” - или само „талер”, на английски - долар. Втората важна стъпка на Агрикола е женитбата му с вдовицата Анна Майнер, която му носи наследени от мъжа си дялове в минната промишленост. Така че, за да управлява правилно имуществото си, Агрикола с удоволствие се захваща да изучи всичко за минералите и мините, а наученото да опише в няколко свои знаменити книги.

Je N'Ay Dueil Que De Vous 

Първото нещо, което Агрикола прави, е да проучи древните писания по темата, а на тази база надгражда със собствените си проучвания и информацията, получена от разговорите с миньори и други хора, свързани с мините. Агрикола стига и до по-дълбоки въпроси – как се образуват рудите и минералите, как влияят на тези процеси водата и ветровете. В същото време той се опитва да постави отговорите, които дава, във възможно най-систематична рамка. 

Във всичките си книги Агрикола се стреми да е максимално практичен и точен. „В тази книга пропуснах всички неща – пише той в книгата си „За природата н аметалите” - които не съм виждал, за които не съм чел или не съм чувал от хора, заслужаващи доверие. Книгата съдържа наистина изумително количество наблюдения и заключения – като се започне от оборудването и машините в минното дело, мине се през методите за откриване, копаене и анализ на рудите, през описание на практиките в минното управление, та се стигне до предпазни средства, професионални болести и лечението им. Агрикола дори ражда идеи, които наистина звучат изумително да 16 век. Например той настоява за социален подход - миньорите да работят на смени по осем часа, пет дни в седмицата. 

Най-прочутата книга на Агрикола излиза година след неговата смърт, през 1556, но е датирана 6 години по-рано, когато е завършен текстът. Работата е там, че „За природата на металите” е пълна и със стотици илюстрации. Това са гравюри на дърво, които са сложни за изпълнение и подготовката им значително забавя изданието. Още с първите издадени книги името на Агрикола се прочува в по-издигнатите среди. Той е приятел с Георг Брадатият, херцог на Саксония, който го кани в Кемниц, назначава го за историограф на херцогството, а после му поверява и важни дипломатически мисии. Междувременно Агрикола става и кмет на Кемниц, при това няколко пъти, тъй като кметският мандат е само година. Службите, които заема, са огромно признание за изключителните му качества, като се има предвид, че към средата на 16 век Саксония е вече официално протестантска провинция, а Агрикола запазва своята католическа вяра. 

В младежките си години той критикува ред правила и принципи на Ватикана и критиките му често са в съзвучие с тези на Мартин Лутер. По-късно обаче, както се смята, отблъснат от личностните качества на Лутер, Агрикола не става протестант. Но през 50-те години в любимия му Кемниц нещата се усложняват и има огромна нетърпимост към католиците от страна на местните протестанти. Неслучайно едната версия за смъртта на 61-годишния Агрикола е, че той получава сърдечен удар по време на твърде разгорещен религиозен диспут. Другата версия е, че той, човекът, който никога в живота си не е боледувал, си отива от този свят, като се мъчи четири в дни треска, предизвикана незнайно от какво. 

Какъвто и да е случаят обаче, след смъртта на Георгиус Агрикола идва немислимото – въпреки огромните му заслуги към града, жителите и управата на Кемниц отказват да погребат католик на своя земя. Затова тялото му е пренесено на около 50 километра оттам и погребано в катедралата в Цайс, откъдето обаче просто изчезва при някакъв ремонт през 17 век.

L'eure Est Venue