Великите европейци - Константин Бранкузи

Как иначе да определим този румънски селянин, който живя и твори в Париж, спечели пари в САЩ, а слава – по цял свят. Казват, че Бранкузѝ е в основата на абстрактната скулптура. Но мнението на самия Бранкузѝ е по-различно: „Има идиоти – безцеремонен е той – които дефинират работата ми като абстрактна; е, това, което те наричат абстракция, всъщност е изключителен реализъм. Защото реалността не е във външната форма, а в идеята, в същността на нещата”. 

Истинската фамилия на Бранкузѝ е румънското Бранкуш. Във Франция то става Бранкузѝ, а през руски се прехвърля в България като Бранкỳзи. Но предпочитам да се придържаме към френския вариант, защото самият художник цял живот прекарва във Франция и става френски гражданин. Той завещава огромна колекция свои творби на френската държава, която пък му открива музей в центъра „Жорж Помпиду”. Първоначалната идея на Бранкузѝ е да ги остави на родната Румъния, но след Втората световна война там се разпореждат комунистите, които го обявяват за разложен декадент. Те дори посягат да съборят скулптурния комплекс, изграден от него през 30-те години в град Търгу Жиу, в памет на румънците, загинали през Първата световна война. 

Историята обаче свършва типично по комунистически – тракторът, който трябва да разруши комплекса, се разваля, местните гении го зарязват и никога не се връщат към идеята. Така трите безценни творби на Бранкузѝ, макар повредени от стихиите, оцеляват до наши дни, сега ансамбълът е реставриран и привлича туристи от цял свят. Обаче тогава Бранкузѝ е разочарован от безобразното отношение към него и не само не стъпва в Румъния през последните 20-тина години от живота си, а и дарява всичко на втората си родина – Франция.

Константин Бранкузѝ е роден през 1876 година в прикарпатското селце Хобита, в бедното семейство на Николае и Мария Бранкуш и неслучайно очите му още от малък са обърнати навън, към големия свят. Той учи в местното училище и пасе овцете на семейството, но на 9 бяга и се хваща чирак в Търгу Жиу. На 11 отива в Крайова, където става слуга. Големият му талант за работа с дърво обаче не остава незабелязан и богат човек му плаща 4 години обучение в местното Училище по изкуства и занаяти. После отива в Букурещ, където усвоява основите на класическата скулптура и техническите умения за работа с материали в Училището за изящни изкуства. 

За таланта му обаче Букурещ е тесен и на 27 младежът тръгва на Запад. По-късно той разказва легендата, че е направил цяло транс-европейско пътуване до Париж пеш, бос и с торба през рамо.  Въздухът в Париж  тогава се характеризира не само с бохемския аромат на абсент, опиум и жени, а и с духовни търсения, които са база на модерното мислене и определят развитието на изкуството чак до наши дни. В Париж Бранкузѝ е сервитьор, клисар и певец в румънската църква, изкарва и две години в Националното училище за изящни изкуства. Талантът му го прави все по-известен в артистичните среди, а през 1907 става помощник в скулптурното ателие на идола си, Огюст Роден. Бранкузѝ обаче изкарва само два месеца и се маха, като заявява: „Под голямо дърво нищо друго не расте”. 

И тръгва да търси себе си, така че скоро опонира на Роден и знаменитата му „Целувка” с първата версия на своята знаменита „Целувка”. А после се превръща и в истински еретик, посяга на една от иконите в артистичния свят – Микеланджело, като казва: „Упадъкът на скулптурата започва с Микелонджело. Как човек може да спи в една стая с неговия Мойсей? Тази скулптура не е нищо друго, освен купчина мускули, истински бифтек”. След 1906 той участва в различни изложби, но голямото признание идва, след като през 1913 излага три работи в Международното изложение на модерно изкуство в Ню Йорк. Колекционерите в САЩ започват да го купуват и това го изстрелва на върха.  

В ранните години Константин Бранкузѝ се радва на славата и богатството, без обаче да губи посоката на творческите си търсения. Той е известен парижки бохем, казват, че списъкът на близките му приятели е като наръчник „Кой кой е в модерното изкуство на 20 век”. Бранкузѝ създава митология около себе си - като истински румънски селянин, ходи облечен с проста бяла риза, разказва истории от родината, свири на цигулка, пее странни фолклорни песни, готви вкусни манджи за приятелите. 

Той обича хубаво вино и пури, но най-голямата му страст са жените. Бранкузѝ е прекрасен, общителен човек, но и много сложна личност с интереси, които отиват към необятните измерения на фотографията, към примитивното изкуство, към философията и модерната наука. Поне два големи скандала бележат творческия му път. Първият е през 1920, когато изхвърлят от Салона на независимите неговия „Портрет на принцеса Х” с обяснението, че „може да предизвика инциденти”. Да, тъй нареченият „портрет” е толкова абстрактен, че прилича на фалос, а това само засилва съмненията, че Бранкузѝ просто реализира един от основните принципи на модерното изкуство – да се шегува. Другият скандал засяга самото творчество на Бранкузѝ и стойностите на модерното изкуство изобщо. 

През 1926 той праща скулптурата „Птица в пространството” в Чикаго, но американският митничар ѝ слага налог от 40 процента, защото възприема дългата, лъскава месингова пръчка, не като произведение на изкуството, а като манифактурен метален продукт. Спорът е дълъг, но накрая съдът постановява - държавата няма право да казва дали едно произведение на изкуството е произведение на изкуството или не. 

Така че до смъртта си през 1957-ма, великият скулптор Константин Бранкузѝ вече никога на никого не обяснява защо предпочита да изобрази като истинска същност на дадена птица не нейните пера и човка, а нейния стремеж за полет.