Българско национално радио © 2021 Всички права са запазени

Великите европейци - Никос Казандзакис

Да бъдеш цял живот Никос Казандзакис е изнурителен труд. Да, първо е писането. 

Трябва да пишеш така, че да накараш читателя всеки път, щом в текста клечка изпука или далечна песен отекне, да стисне зъби – дали нещо ще се срути върху героя или нещо ще се въздигне от него; дали човешката душа е обречена да се валя завинаги в калта, от която тялото човешко е изваяно или ако плаче дълго, може да има утеха; дали краищата на небето и земята ще се срещнат в теб или Вселената те е изоставила завинаги. Казандзакис се готви за своя изумителен маниер на писане дълго, издава първия си роман чак на 51. Но далеч не е само писането. 

Трудността да си Никос Казандзакис идва от самото живеене, от начина, по който различаваш светкавица от гръмотевица, по който душата ти пулсира, по който разбираш дали в ухото ти шепне Бог или Дяволът. А най-трудното е да видиш човека в цялото му величие - не Ад, а Чистилище поне, ако не направо Рай, както понякога успява Казандзакис. Но пък ако беше лесно, той нямаше да е така неповторим. Казандзакис е номиниран за Нобелова награда 9 пъти – но не я печели нито веднъж. Когато през 1957 губи с един глас от Албер Камю, сам Камю признава: „Казандзакис я заслужаваше сто пъти повече от мен”. 

Така е, но човешките пътища също са непредвидими като божиите, както става ясно от историите със знаменития гръцки поет Ангелос Сикелианос, приятел, с когото Казандзакис предприема духовни пътувания из Гърция. Както описва в „Рапорт пред Ел Греко”, двамата обикалят острови, църкви и манастири, но душите им остават непълни. Когато обаче портата на последния манастир се затваря зад тях, виждат неистово цъфнал бадем, а Ангелос веднага превръща погледа в незабравимо тристишие: „Казах на бадема: Братко, поговори ми за Бога! И бадемът цъфна”

А как човек да забрави и дългите им странни разговори за същността на битието и небитието. Или пък безумния епизод с мъртвеца, когото Ангелос цяла нощ опитва да съживи, а накрая се предава – отчаян, но не примирен. Такива неща вижда Казандзакис в света – затова и намира герои като Зорбас или дори божествения Христос в образа на обикновен, земен Исус. А после писателят и читателят сядат на брега на романа и, докато се люшкат в ритъма на вълните му, споделят простата рецепта за щастие на Казандзакис – чаша вино, шепа печени кестени и звуците на морето. Нищо повече.

Когато през 1883 се ражда малкият Никос, Крит, макар важна част от митологичното и духовното пространство на Гърция, още е част от Османската империя. Баща му е търговец на фураж и вино, а майка му е блага жена, която го отглежда с много любов. Юношата учи в Наксос френски колеж и попива любовта към френския език и култура. После завършва право в Атина, пише и публикува – разкази, есета, една пиеса. После учи философия в Париж и продължава с литературата. Голяма част от критиците не са възхитени, защото използва демотичния език, който говорят обикновените хора в Гърция. 

През 1910 Казандзакис заживява с Галатея Алексиу, интелектуална фигура и писателка от родния Ираклион. Бракът им продължава 16 години, макар много преди това да започва връзката му с Елени Самиу, жената, която е до него до края на живота му. През 1917 Никос предприема една от онези стъпки, които изглеждат безумни, но май са плод на специална приумица на съдбата. Той има малко пари и инвестира в лигнитна мина в Пелопонес. Нищо не разбира от такива неща, затова наема стар и опитен работник на име Георгис Зорбас. Да, не е Алексис - но се превръща в Алексис през 1946, когато Казандзакис издава „Животът и времената на Алексис Зорбас”, познат повече като „Зорбас гъркът”.  Книгата за Зорбас не става популярна по света веднага, истинското ѝ откритие е през 1964 с едноименния филм на Михалис Какоянис и вдъхновеното превъплъщение на Антъни Куин в образа на нахалния, често вбесяващо безотговорен, но препълнен с вкус на живот и божествено-човешки тайнства герой Алексис Зорбас. 

По това време самият Казандзакис е вече от 7 години в гроба, където го отнася левкемията. И православната, и католическата църква смятат за еретичен образа на Христос от романа му „Последното изкушение”, а православната църква, освен че отлъчва писателя, накрая му отказва и погребение в осветена земя. Така че той е погребан в землистата защитна стена на родния Ираклион, а на гроба му пише: „Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Аз съм свободен”. Със същия успех можеха да изпишат и друго прозрение: „Тъй като не можем да променим реалността, нека променим очите, през които я виждаме”. Цял живот Казандзакис рови да стигне дъното на тази реалност. 

Не казвам, че винаги успява. Един от неуспехите му е свързан с политиката. Докато живее в Берлин, той се забърква с болшевишки групи и идеи. После пътува в СССР, но вярва повече на очите си, отколкото на комунистическата пропаганда, така че се разочарова от режима. Все пак не се отказва от лявото и след ВСВ дори основава малка партия, ориентирана към дървеното желязо, наречено „демократичен социализъм”. Слава, Богу, политическите му страсти са по-слаби от страстта му по живота и потъват в морето от пътешествия, които Казандзакис предприема, но най-вече – в бележитите романи. 

Първият му роман, „Тода-Раба” е на френски и излиза през 1934. Тогава той се бори и с една от най-значимите си и най-недооценени творби – епичната поема „Одисея”, която проследява живота на Одисей след времето, описано от Омир. След войната обаче Казандзакис наистина избухва – първо със „Зорбас гъркът”, а идват „Христос отново разпнат”, „Капитан Михалис”, „Последното изкушение” и „Рапорт пред Ел Греко”. Какво да ви кажа, слаб сюжет – писател, от който остават шепа книги. 

Не съм сигурен, че точно Никос Казандзакис заслужава Вселената да демонстрира такава липса на въображение. Ако се съди по качеството на текстовете му, той трябваше накрая да получи ако не чак голяма заря, то поне един истински малък фоейрверк.


Още от категорията

"Срещите" празнуват 22 години в ефир

Тази събота „Срещите” стават на 22 години. Предаването, което не се уморява да пита - КОИ СМЕ? ОТ КЪДЕ ИДВАМЕ НАКЪДЕ ОТИВАМЕ?  На своя рожден ден водещата Людмила Сугарева избира да пита себе си. Слушайте, може и да ви е интересно.

публикувано на 05.03.21 в 10:47

Изложба за забележителните жени на Чехия и Словакия

Забележителните жени в чешката и словашката история ще гостуват в Пловдив с портретите си, събрани в изложба за тяхното дело. Тя се открива днес в Балабановата къща и единият от поводите е Международният ден на жената. Инициативата за експозицията е на Посолствата на Чешката и Словашката републики в София, както и на столичния Чешки център,..

публикувано на 05.03.21 в 06:21

Изложбата "Дами канят" се открива в галерия "Пловдив"

Дружество на пловдивските художници открива за 11-ти път изложбата „ Дами канят “. Творците  планират да завладеят ценителите на изкуството с магията на женското очарование в цвят и форма.  В навечерието на празника на жената и майката – 8-ми март и в очакване на настъпващата пролет, мартенското предизвикателство „Дами канят“ ще се случи..

обновено на 04.03.21 в 11:57

Читалището в град Шипка на 160 години

Читалище „Светлина-1861“ в град Шипка, тази година отбелязва 160 години, от създаването си. Това е най-старото, селско читалище в страната, което е изключително активно в своята дейност и днес. То има своя художествена галерия и собствена музейна сбирка.  Традиция за читалище „Светлина-1861“ са „Шипка фест“, който се провежда от три години и..

обновено на 04.03.21 в 11:45

Великите европейци - Томас Ман, втора част

След 1893 Томас Ман учи история, история на изкуството, икономика и литература, готви се за журналист, но пише отрано. В гимназията публикува в училищния вестник, а на 14 в се подписва - „Томас Ман, лирико-драматичен поет“. В Мюнхен сътрудничи на сериозни литературни издания, излиза и първият му разказ.  Щом навършва 21, Томас започва да..

публикувано на 04.03.21 в 10:07