Българско национално радио © 2020 Всички права са запазени

Великите европейци - Никос Казандзакис

Да бъдеш цял живот Никос Казандзакис е изнурителен труд. Да, първо е писането. 

Трябва да пишеш така, че да накараш читателя всеки път, щом в текста клечка изпука или далечна песен отекне, да стисне зъби – дали нещо ще се срути върху героя или нещо ще се въздигне от него; дали човешката душа е обречена да се валя завинаги в калта, от която тялото човешко е изваяно или ако плаче дълго, може да има утеха; дали краищата на небето и земята ще се срещнат в теб или Вселената те е изоставила завинаги. Казандзакис се готви за своя изумителен маниер на писане дълго, издава първия си роман чак на 51. Но далеч не е само писането. 

Трудността да си Никос Казандзакис идва от самото живеене, от начина, по който различаваш светкавица от гръмотевица, по който душата ти пулсира, по който разбираш дали в ухото ти шепне Бог или Дяволът. А най-трудното е да видиш човека в цялото му величие - не Ад, а Чистилище поне, ако не направо Рай, както понякога успява Казандзакис. Но пък ако беше лесно, той нямаше да е така неповторим. Казандзакис е номиниран за Нобелова награда 9 пъти – но не я печели нито веднъж. Когато през 1957 губи с един глас от Албер Камю, сам Камю признава: „Казандзакис я заслужаваше сто пъти повече от мен”. 

Така е, но човешките пътища също са непредвидими като божиите, както става ясно от историите със знаменития гръцки поет Ангелос Сикелианос, приятел, с когото Казандзакис предприема духовни пътувания из Гърция. Както описва в „Рапорт пред Ел Греко”, двамата обикалят острови, църкви и манастири, но душите им остават непълни. Когато обаче портата на последния манастир се затваря зад тях, виждат неистово цъфнал бадем, а Ангелос веднага превръща погледа в незабравимо тристишие: „Казах на бадема: Братко, поговори ми за Бога! И бадемът цъфна”

А как човек да забрави и дългите им странни разговори за същността на битието и небитието. Или пък безумния епизод с мъртвеца, когото Ангелос цяла нощ опитва да съживи, а накрая се предава – отчаян, но не примирен. Такива неща вижда Казандзакис в света – затова и намира герои като Зорбас или дори божествения Христос в образа на обикновен, земен Исус. А после писателят и читателят сядат на брега на романа и, докато се люшкат в ритъма на вълните му, споделят простата рецепта за щастие на Казандзакис – чаша вино, шепа печени кестени и звуците на морето. Нищо повече.

Когато през 1883 се ражда малкият Никос, Крит, макар важна част от митологичното и духовното пространство на Гърция, още е част от Османската империя. Баща му е търговец на фураж и вино, а майка му е блага жена, която го отглежда с много любов. Юношата учи в Наксос френски колеж и попива любовта към френския език и култура. После завършва право в Атина, пише и публикува – разкази, есета, една пиеса. После учи философия в Париж и продължава с литературата. Голяма част от критиците не са възхитени, защото използва демотичния език, който говорят обикновените хора в Гърция. 

През 1910 Казандзакис заживява с Галатея Алексиу, интелектуална фигура и писателка от родния Ираклион. Бракът им продължава 16 години, макар много преди това да започва връзката му с Елени Самиу, жената, която е до него до края на живота му. През 1917 Никос предприема една от онези стъпки, които изглеждат безумни, но май са плод на специална приумица на съдбата. Той има малко пари и инвестира в лигнитна мина в Пелопонес. Нищо не разбира от такива неща, затова наема стар и опитен работник на име Георгис Зорбас. Да, не е Алексис - но се превръща в Алексис през 1946, когато Казандзакис издава „Животът и времената на Алексис Зорбас”, познат повече като „Зорбас гъркът”.  Книгата за Зорбас не става популярна по света веднага, истинското ѝ откритие е през 1964 с едноименния филм на Михалис Какоянис и вдъхновеното превъплъщение на Антъни Куин в образа на нахалния, често вбесяващо безотговорен, но препълнен с вкус на живот и божествено-човешки тайнства герой Алексис Зорбас. 

По това време самият Казандзакис е вече от 7 години в гроба, където го отнася левкемията. И православната, и католическата църква смятат за еретичен образа на Христос от романа му „Последното изкушение”, а православната църква, освен че отлъчва писателя, накрая му отказва и погребение в осветена земя. Така че той е погребан в землистата защитна стена на родния Ираклион, а на гроба му пише: „Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Аз съм свободен”. Със същия успех можеха да изпишат и друго прозрение: „Тъй като не можем да променим реалността, нека променим очите, през които я виждаме”. Цял живот Казандзакис рови да стигне дъното на тази реалност. 

Не казвам, че винаги успява. Един от неуспехите му е свързан с политиката. Докато живее в Берлин, той се забърква с болшевишки групи и идеи. После пътува в СССР, но вярва повече на очите си, отколкото на комунистическата пропаганда, така че се разочарова от режима. Все пак не се отказва от лявото и след ВСВ дори основава малка партия, ориентирана към дървеното желязо, наречено „демократичен социализъм”. Слава, Богу, политическите му страсти са по-слаби от страстта му по живота и потъват в морето от пътешествия, които Казандзакис предприема, но най-вече – в бележитите романи. 

Първият му роман, „Тода-Раба” е на френски и излиза през 1934. Тогава той се бори и с една от най-значимите си и най-недооценени творби – епичната поема „Одисея”, която проследява живота на Одисей след времето, описано от Омир. След войната обаче Казандзакис наистина избухва – първо със „Зорбас гъркът”, а идват „Христос отново разпнат”, „Капитан Михалис”, „Последното изкушение” и „Рапорт пред Ел Греко”. Какво да ви кажа, слаб сюжет – писател, от който остават шепа книги. 

Не съм сигурен, че точно Никос Казандзакис заслужава Вселената да демонстрира такава липса на въображение. Ако се съди по качеството на текстовете му, той трябваше накрая да получи ако не чак голяма заря, то поне един истински малък фоейрверк.


Още от категорията

В "Срещите" разговор за църквата отвъд канона

Тази събота „Срещите” отварят дума за каноничните и харизматични граници на църквата. Щом още светите отци Св. Франциск, Св. Киприан, Блажений Августин са разсъждавали за църковността отвъд канона, значи един такъв разговор си струва. Наясно съм за фарисейското ухо - ще има скандално звучащи размисли, но мажорната религия не е по вкуса ми. Гост -..

обновено на 04.04.20 в 10:28

„Алтер его”: Дуел „Краевски – Петровски”

Пореден двубой „Краевски – Петровски” предстои в „Алтер его” тази седмица! Петър Краевски и неговото сатирично второ ”Аз” Краю Петровски ще кръстосат шпаги в ефира на Радио Пловдив.  Проследете тази битка и след това гласувайте – или за лирика или за сатирика. Гласовете си може да оставите на страницата на радио шоуто „Алтер его”..

обновено на 04.04.20 в 10:26

"Извънредни мисли" - солидарност не е просто дума

Срещите ни в  „Извънредни мисли“ продължават. Всеки от участниците в тази кратка форма, ще отговори на три въпроса : Как се казвате и къде се намирате в момента? Какво е новото, което присъства в мислите Ви, в момента на изолация?  Как продължавате да се справяте с ежедневието, в ситуацията , в която живеем? В "Извънредни мисли" отразяваме..

обновено на 03.04.20 в 20:09

На "Златна ябълка" с маски и ръкавици и без нощувка в храма

Заради извънредното положение във връзка с коронавируса тази година преспиването в храма срещу празника няма да бъде възможно, каза енорийският свещеник отец Живко Николов. Той увери, че са взети всички предпазни мерки, така че вярващите да могат да се помолят лично за рожба пред чудотворната икона на Света Богородица.   Няма да позволим..

публикувано на 03.04.20 в 15:12

Сцената, партньорите и цялата атмосфера ми липсват

Тенорът Ивайло Михайлов пренарежда творческия си календар, в очакване на време свободно от коварния вирус. Направи ни съпричастни и на семейната атмосфера в условия на извънредно положение. В Полша получих договори за премиерата на „Дон Карлос“ и други спектакли, а утре трябваше да имам спектакъл на „Тайс“ от Масне, но нещата се провалят..

публикувано на 03.04.20 в 10:36