Великите европейци - Никос Казандзакис

Когато през 1883 се ражда малкият Никос, Крит, макар важна част от митологичното и духовното пространство на Гърция, още е част от Османската империя. Баща му е търговец на фураж и вино, а майка му е блага жена, която го отглежда с много любов. Юношата учи в Наксос френски колеж и попива любовта към френския език и култура. После завършва право в Атина, пише и публикува – разкази, есета, една пиеса. После учи философия в Париж и продължава с литературата. Голяма част от критиците не са възхитени, защото използва демотичния език, който говорят обикновените хора в Гърция. 

През 1910 Казандзакис заживява с Галатея Алексиу, интелектуална фигура и писателка от родния Ираклион. Бракът им продължава 16 години, макар много преди това да започва връзката му с Елени Самиу, жената, която е до него до края на живота му. През 1917 Никос предприема една от онези стъпки, които изглеждат безумни, но май са плод на специална приумица на съдбата. Той има малко пари и инвестира в лигнитна мина в Пелопонес. Нищо не разбира от такива неща, затова наема стар и опитен работник на име Георгис Зорбас. Да, не е Алексис - но се превръща в Алексис през 1946, когато Казандзакис издава „Животът и времената на Алексис Зорбас”, познат повече като „Зорбас гъркът”.  Книгата за Зорбас не става популярна по света веднага, истинското ѝ откритие е през 1964 с едноименния филм на Михалис Какоянис и вдъхновеното превъплъщение на Антъни Куин в образа на нахалния, често вбесяващо безотговорен, но препълнен с вкус на живот и божествено-човешки тайнства герой Алексис Зорбас. 

По това време самият Казандзакис е вече от 7 години в гроба, където го отнася левкемията. И православната, и католическата църква смятат за еретичен образа на Христос от романа му „Последното изкушение”, а православната църква, освен че отлъчва писателя, накрая му отказва и погребение в осветена земя. Така че той е погребан в землистата защитна стена на родния Ираклион, а на гроба му пише: „Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Аз съм свободен”. Със същия успех можеха да изпишат и друго прозрение: „Тъй като не можем да променим реалността, нека променим очите, през които я виждаме”. Цял живот Казандзакис рови да стигне дъното на тази реалност. 

Не казвам, че винаги успява. Един от неуспехите му е свързан с политиката. Докато живее в Берлин, той се забърква с болшевишки групи и идеи. После пътува в СССР, но вярва повече на очите си, отколкото на комунистическата пропаганда, така че се разочарова от режима. Все пак не се отказва от лявото и след ВСВ дори основава малка партия, ориентирана към дървеното желязо, наречено „демократичен социализъм”. Слава, Богу, политическите му страсти са по-слаби от страстта му по живота и потъват в морето от пътешествия, които Казандзакис предприема, но най-вече – в бележитите романи. 

Първият му роман, „Тода-Раба” е на френски и излиза през 1934. Тогава той се бори и с една от най-значимите си и най-недооценени творби – епичната поема „Одисея”, която проследява живота на Одисей след времето, описано от Омир. След войната обаче Казандзакис наистина избухва – първо със „Зорбас гъркът”, а идват „Христос отново разпнат”, „Капитан Михалис”, „Последното изкушение” и „Рапорт пред Ел Греко”. Какво да ви кажа, слаб сюжет – писател, от който остават шепа книги. 

Не съм сигурен, че точно Никос Казандзакис заслужава Вселената да демонстрира такава липса на въображение. Ако се съди по качеството на текстовете му, той трябваше накрая да получи ако не чак голяма заря, то поне един истински малък фоейрверк.