Великите европейци - Дейвид Ливингстън

От Куруман, където се установява отначало, Ливингстън прави преходи на север да търси място за своя мисия и попада в Маботса, село, тероризирано от лъвове. Те ядат биволите и овцете на местните, заплашват и хората. Като храбър шотландец и единствен бял с пушка наоколо, Ливингстън повежда мъжете на лов. В храстите вижда лъв, стреля, но само го ранява. Разяреното животно скача върху стрелеца, събаря го, захапва го за лявото рамо и, както Ливингстън описва: „Разтърси глава, както териер си играе с плъх”. Костите му са счупени, плътта разкъсана, но той оцелява и да го откарат да се лекува 200 километра на юг, в мисията на семейство Мофат. Там Дейвид среща втората си голяма любов след Африка, дъщерята на Робърт Мофат - Мери. 

Ливингстън отива в Африка заклет ерген. Първо, защото мисията му е тежка и като джентълмен смята, че не бива да подлага крехката си съпруга на изпитанията, свързани с природата, животните, хората и болестите. И второ – не е срещнал нито една жена, която да го омае ако не с красота, то с ум и други ценни женски качества. Но в Африка разбира, че без жена е по-зле. Освен, че обикаля да лови души и да изследва нови за белия човек места, той се оказва е зает с домакинска работа. На всичкото се чувства и все по-самотен, затова, щом лъвът го сдъвква и се оставя на грижите на семейство Мофат, заглежда се по голямата им дъщеря – Мери. Тя е „малко, дебеличко чернокосо момиче, което е здраво и е всичко, което искам” – пише Ливингстън. Да, Мери е родена в Африка, познава опасностите и мисионерския живот, добре образована е, включително в Англия, има дори чувство за хумор. Така че когато Дейвид поставя ребром въпроса под едно плодно дърво в градината, чува радостно „да”.

 Двамата се женят и, вместо на меден месец, тръгват на експедиция в пустинята Калахари. В следващите 18 години Мери ражда 6 деца и подпомага мисионерската дейност на Ливингстън, но е с него и в голяма част от пътешествията му. Когато през 1862 умира от малария, той е силно съкрушен.

Когато през 1813 Дейвид Ливингстън се ражда в Блентайър, Шотландия, нищо не подсказва, че това е най-прочутият британски пътешественик на 19 век и последната голяма фигура от епохата на Великите географски открития. Семейството е бедно и силно религиозно. На 10 момчето напуска училище и работи по 14 часа на ден във фабрика за памучни платове. С парите не само подпомага семейството, но и спестява, за да учи. Започва с латински сам и нощем, а след година чете в оригинал Вергилий и Хораций. После хваща ботаника, зоология и геология. 

Книга на мисионер в Китай го вдъхновява да завърши медицина и сам да отиде в Далечния Изток. След 14 години работа във фабриката, има пари да изучи медицината в Глазгоу и се свързва с Лондонското мисионерско общество. Не заминава за Китай обаче, а среща Робърт Мофат, който обръща погледа му към Африка. Ливингстън пристига там през 1840, бързо се сприятелява с хората от няколко местни племена, научава езика на едно от тях и, освен, че опитва да ги покръсти, помага им като лекар. В интерес на истината, той не е особено успешен мисионер. Най-голямото му постижение е покръстването на вожда Сечеле, който дори официално се отказва от езическите церемонии за дъжд и четири от петте си съпруги. Това създава проблеми обаче, защото настъпва суша, племето обвинява вожда, а той се връща към задълженията си. Една от „бившите” му жени пък забременява и става ясно, че Сечеле е разделен с тях само денем, не и нощем. 

Тези и други фактори карат Ливингстън да се откаже от пряката мисионерска дейност и да изследва Африка, за да открие пътища за навлизането на много мисионери. Девизът му е: „Християнство, търговия, цивилизация”. Към средата на 19 век централните зони на картата на Африка са огромно бяло петно. Ливингстън започва с поход през Калахари на Север, после завива на Запад и стига до Луанда, днешна Ангола. Оттам тръгва към другия бряг и става първият бял човек, пресякъл континента от Запад на Изток, открива и ред планини, реки, езера. Най-прочутото му откритие е водопадът Виктория на река Замбези. После се връща в Англия, пише книга, която се превръща в бестселър по света и получава силна подкрепа, включително правителствена, за втора експедиция. 

Нейната цел е да се открие място, най-вероятно езеро, където реките Конго и Замбези или техни притоци се сливат, тоест, да се намери удобен воден път за транспортиране на християнство, стоки и цивилизация между двете крайбрежия. Ливингстън смята също, че така ще се сложи край на ужасяващата търговия с роби, която опустошава черния континент. Воден път обаче няма, Ливингстън страда, популярността му спада и вече по-трудно финансира третата експедиция, чиято цел е да намери изворите на Нил. Както и досега, той минава през ред опасности, става свидетел на масово клане на роби и изчезва от света за 6 години. Преживява малария, сънна болест, дизентерия и има ужасни тропически язви на краката. Пристига в Уджиджи, за да разбере, че очакващите го там провизии и лекарства са разграбени. 

Но когато вече е напълно отчаян, появява се британският журналист Хенри Мортън Стенли, изпратен с неограничен бюджет от американски вестник да открие знаменития пътешественик, когото вече мнозина смятат за мъртъв. „Д-р Ливингстън, предполагам” – казва Стенли, когато единствените двама бели мъже на стотици мили наоколо се здрависват. Историята е по-скоро измислена, но красива заради типичното британско чувство за хумор. Стенли носи лекарства и провизии, двамата прекарват месеци в разговори, но Ливингстън отказва да се върне с него в Англия, а продължава да търси изворите на Нил. Така и никога не ги намира обаче. Една сутрин през 1873 двамата му останали африкански помощници намират самия него коленичил до леглото в поза за молитва и мъртъв. 

Сърцето му погребват там, където му е мястото – в сърцето на Африка, а тялото осоляват и изпращат с кораб в Лондон. Така най-после великото пътешествие на Дейвид Ливингстън наистина свършва и той е погребан с огромни почести в Уестминстърското абатство.