През XIV век, на ръба между Средновековието и Ренесанса, Италия ражда три върха на литературната си корона – Данте, Петрарка, Бокачо.
Терцините на Данте са катедрално величествени, а историите му, макар да се стремят към светлината, са още мрачни. Сонетите на Петрарка са ефирни, леки, в тях земната любов е смесена с небесната. В поетичната проза на Бокачо обаче всичко е пред очите ни, на земята. Тук са старите богове и херои, прочутите антични мъже и жени, тук страда за любов Мадона Фиамета, тук става и процедурата по вкарване на дявола в пъкъла - ако се сещате какво има предвид маестро Джовани. При подобен взрив на светлина, няма как човек да не зърне върха на свободата пред себе си и да не го пожелае.
Годината е 1348. Флоренция още не е блестящият град, който ще стане след два века, а провинциален буржоазен център, където властват банкери, занаятчии и търговци. Освен към парите, те гледат главно към религията и политиката. Но градът е нападнат от Чума. Тя парализира всичко – трупове се въргалят по улицата, хората странят от хората, никой не идва в града за търговия. За да не ги засегне чумата, 7 момичета и 3 момчета отиват в провинцията, настаняват се в едно имение и, за да върви по-бързо времето, разказват си истории. За десет дни те сменят десет тематични кръга и общо сто истории. Това „технологично” описание на сюжетната организация дава добра възможност за писател като Бокачо – човек не толкова с огромно въображение, колкото с огромен багаж от чути и прочетени истории.
Така той придава на книгата цялостно звучене, независимо че разказите са твърде различни - посветените на възвишената любов, се преплитат с онези за грубия секс, саможертва и благородство живеят редом с подлост и престъпления, героите от далечни страни и времена съжителстват с типажи и случки от епохата. Тези истории са с различна динамика, аромат и езикови тоналности, но през таланта на Бокачо стават истински шедьовър.
Данте създава „Божествена комедия”, казват, а Бокачо твори „Човешка комедия”. „Декамерон” наистина поставя началото на литературния Ренесанс в Европа, макар че авторът по-късно се разкайва и дори иска да я изгори. Книгата е написана около 1350, но се разпространява десетина години по-късно и бързо добива популярност. Няколко важни неща за нея. Първо, въпреки увода със сцени от чумата във Флоренция, Бокачо не е свидетел на бедствието, в което умират баща му и мащехата му – тогава той пътува. Второ, смята се – и е логично – че писателят има готови поне част от разказите, а чумата просто му дава идея как да ги обедини. Трето, книгата е писана във „вулгарен стил”. Но не, че текстът бъка от вулгаризми, въпреки пикантното си съдържание, просто „Декамерон” е писана на флорентинския диалект. Четвърто, Бокачо е обвиняван, че напада църквата и разказите му са неморални – но и двете не са верни. Да, той не осъжда греха, по-скоро е неутрален към него – но това е, защото твори литература, не учебник по етика. И пето – като започнем с Чосър и свършим с Джойс, навсякъде има частица от „Декамерон”, тя е огромно вдъхновение.
Джовани Бокачо е роден през 1313, но не е сигурно дали в Черталдо, във Флоренция или в Париж. Той е незаконен син на Бокачино ди Челино, търговец и банкер, но не се знае коя е майка му. Има версия, че се казва Джанина и е от бедно семейство. И друга, разпространявана от самия Бокачо – че е френска благородничка, с която баща му се сближава в Париж. Бащата взима при себе си момчето, когато то е на 6-7 години, дава му добро начално образование и опитва да го обучи за търговец, но малкият вече е открил поезията и мрази търговските дела.
После Бокачино, като представител на флорентинската банка и съветник на крал Роберт Анжуйски, се мести в Неапол. Там дворът е известен с атмосфера на висока образованост и изтънчени забавления, а Джовани разцъфтява. Той има интелигентни учители, достъп до кралската библиотека, прави първите литературни опити и постига компромис с баща си да учи право - нещо доста по-близко до книгите и идеите, които му трябват. В Неапол Бокачо среща своята голяма любов, която обезсмъртява под името Мадона Фиамета. Смята се, че става дума за Мария ДАкино, незаконната омъжена дъщеря на краля. Когато Бокачо я вижда на Велика събота в църквата „Сан Лоренцо”, влюбва се до уши. И твърди, че тя отвръща с взаимност, а страстната им връзка продължава с години.
За Бокачо Мария в образа на Фиамета става такъв символ на вечната любов, какъвто е Беатриче за Данте и Лаура за Петрарка. Щастието в Неапол обаче свършва - баща му, обеднял заради фалит на банката, вика Джовани обратно във Флоренция. Там е скучно и го мъчи безпаричие, защото писането, на което вече се е отдал изцяло, не носи големи приходи. Все пак името му на почтен и начетен мъж става известно и градът му поверява няколко дипломатически мисии. Джовани пътува доста, справя се добре и финансовата примка леко се отпуска, което му позволява да събере огромна библиотека. Междувременно има връзка с други жени и три деца, макар никога да не се жени.
Истинското голямо име на Бокачо като ренесансов човек започва да се гради след смъртта на баща му през 1348 и особено след 1350, когато се среща с Петрарка. Двамата остават приятели за цял живот, а Петрарка го вдъхновява да се рови наистина дълбоко в литературата и мисълта на гръцката античност. Бокачо вече е виждал груби и безпросветни монаси да късат оригинални антични ръкописи, да ги пъхат в талисмани и да ги продават за жълти стотинки.
Той учи гръцки и е сред едва десетината италианци тогава, които могат да четат Платон или Еврипид в оригинал. Бокачо превежда книги от гръцки на латински и сам пише за великите мъже и жени от древността или за езическите богове. Тези текстове сега не са интересни за широката публика, но тогава имат огромно влияние, като дават възможност мнозина да докоснат духа на античността и така да отворят портите на Ренесанса.
Самият Джовани Бокачо, който в последните си години страда от затлъстяване и слабо сърце, умира през 1375. В епитаф, който сам е приготвил, пише: „Джовани, по произход от Черталдо, по призвание – поет”. В онзи момент Бокачо едва ли си дава сметка, че всъщност романът „Декамерон”, от който се е отказал по-рано, ще е истинският негов епитаф, който светът завинаги чете.
С издателя Валентин Марков помним молитвата на Окуджава - Бог да даде всекиму каквото му е нужно, повтаряме го и тръгваме към размисли защо началото на всяка година го натоварваме с толкова много надежди. Вероятно, защото както казва поетът Иван Ланджев, "СМЕ НАРКОМАНИ НА НАДЕЖДАТА". РАДИО ПЛОВДИВ, СЪБОТА 4 ЯНУАРИ, МАЛКО СЛЕД 9 Ч "СРЕЩИ"
В първия ден на годината православната църква почита паметта на Свети Василий Велики. В негова чест в храмовете се отслужва съставената от него Василиева литургия. Имен ден имат близо 116 000 българи, носещи имената Васил, Василена, Василка, Веселин, Веселина, Весела и др. Свети Василий Велики е бил начетен и блестящ богослов, строг аскет, неуморен и..
В предаването за книги на Радио Пловдив на 28. 12. 2024г. бяха представени следните заглавия: Рубрика „Напълно непознати“ Исак Бабел. Конармия. 158 стр., ок. 3А, Нике, 2024. Дж. Г. Форел. Сингапурска хватка. 720 стр., ок. 8А, Кръг, 2024. Джеф Шенкър. Саботаж. 344 стр., ок. 5А, Колибри, 2024. Данийл Силва. Смърт..
Продължават празничните събития, организирани от община Пловдив в почивните дни. Днес, 28 декември, на откритата сцена на площад „Стефан Стамболов“ в 18:00 ч. започва концертът на Disco Fever Live Band - формация, съставена от изявени и обичани пловдивски музиканти. Това са: Светлина Христова – вокали, Александра Иванова – вокали, Цветан Карабов..
Когато вкупом констатираме, че залежите от смисъл изчезват, че липсва конкуренция на духа и както казва един умен мъж - тъга с антибиотик не можеш да излекуваш... На 28 декември "Срещи"- те поглеждат към годината 2025- та! Поглеждат с геополитика Тома Томов, финансиста Светозар Гледачев и философа проф. Георги Каприев. А "Срещите" ви..