Великите европейци - Марсел Пруст, трета част

След лицея, Пруст кара курс по философия в Сорбоната при Анри Бергсон, отблясъци от чието влияние са пръснати в книгите му. През 1895 все пак решава да поработи, става библиотекар, мярка се няколко пъти в библиотеката, но излиза в неплатен отпуск по болест и накрая напуска. Така приключва трудовата кариера на Марсел Пруст и започва самотното му пътуване в каторгата, наречена „писателски занаят”.

Пруст подхваща автобиографичният роман „Жан Сантейл”, но той е само упражнение за работата му по „В търсене на изгубеното време”. Междувременно обаче се влюбва в идеите на британския поет, писател, художник и критик Джон Ръскин и превежда негови книги, въпреки не чак толкова добрия си английски. За целта организира цяла преводаческа манифактура - майка му прави буквалния превод, Марсел го изглажда на брилянтен френски, всичко се съгласува с роднина англичанка и отново Пруст минава с фината шкурка. Преводът среща признание, а той обяснява, че английският му не е прекрасен, но прекрасно познава Ръскин. 

Не по-малко прекрасно обаче познава и собствения си свят – онзи от края на 19 и началото на 20 век, който си отива всеки миг, но и остава завинаги при нас, защото един човек отказа да го пусне, като замества всеки миг с дума. Марсел Пруст започва да пише „В търсене на изгубеното време” през 1907 и продължава до смъртта си през 1922. Първият том е издаден на собствени разноски през 1913 – никой издател не финансира нещо, което противоречи и на старите реалистични тенденции в романа, и на новите насоки, свързани с по-динамични сюжети, по-кратки изречения и семпли персонажи. Един изследовател съвсем точно описва романа на Пруст като фрактална структура, в която всяко изречение в известен смисъл съдържа и цялото съдържание, и целия аромат на целия текст. 

В деня преди романът да излезе, в. „Льо Тан” публикува интервю, в което Пруст много точно обяснява нещата: „Има равнинна геометрия и геометрия на пространството. Е, добре, за мен романът не е само равнинна психология, но и психология във времето. Тази невидима субстанция на времето аз се опитах да изолирам…..Надявам се, че в края на книгата един малък социален факт без значение като бракът между двама души…..ще приеме красотата на някои покрити с патина оловни топки във Версай, които времето е обгърнало в изумруден калъф”. Да, сто години по-късно, виждаме тази жива красота.   

„В търсене на изгубеното време” се състои от 7 части – „От страната на Суан”, „Под сянката на разцъфналите девойки”, „От страната на Германтес”, „Содом и Гомор”, „Пленницата”, „Бегълката” и „Отново намереното време”. Романът обхваща 14 години от живота на разказвача, но в тях са вписани събития от живота на четири поколения и стотици персонажи. Книгата почти веднага е приветствана като шедьовър, но Голямата война забавя издаването на втората част. Тя излиза през 1918, а на следващата година печели най-голямата френска литературна награда – „Гонкур”. 

Това е съпроводено с известен скандал. През войната Академия „Гонкур” се чувства длъжна да награждава патриотични творби. Повечето хора смятат, че през 1919 наградата ще отиде при Лоран Доржел, който се връща от фронта с книгата „Дървените кръстове”. Академията обаче не се съобразява с това, решава, че вече е време да се поощри мирният поглед към живота, психологията на нормалния човек в нормалния свят, пък била тя и доста ненормална на моменти. „Времето на ангажираната литература си отиде” – обявяват академиците, но това възмущава лявата френска преса и тя надава вой, като нарича Пруст „сноб”, а книгата – „записки на портиера”. Флагманът на комунистите – „Юманите”, дълбокомислено пита:  „Какво може да даде на читателя роман на светски човек, който се старае да не изпусне чая в пет, който намира персонажите си в светските салони и който възпява властта на парите”. А Луи Арагон пък двусмислено се изцепва във в. „Литература”: „Кой може да си представи, че един сноб ще напише такъв роман. Мосю Пруст явно знае как да борави с хартията”. Така е, явно знае, защото днес писанията на всичките му критици са мъртви, а романът на Пруст е жив и диша в 21 век. 

Всъщност лявата критика, която сама се възхвалява като ангажирана, а обикновено е просто повърхностна, изобщо не е права да отрича Марсел Пруст, защото една от сферите, в които той търси смисъла на живота, е именно социалната. Само че Пруст търси въпросния смисъл не, както левичарите, на социалното дъно, а в социалните върхове, където, ако се замисли човек, е по-нормално да се намери нещо такова. Да, Пруст не го намира сред разните принцеси и херцози, но и ние днес не го намираме сред разните звезди, звездички и други светски знаменитости. 

Другата сфера на търсене за писателя е любовта. Според него любовта означава, че вече няма да сме сами и ще смесим живота си с този на друг човек, който ще разбира всяка частица от нас. Независимо, че човекът Пруст смята така, писателят Пруст обаче вижда друго и като четеш „В търсене на изгубеното време”, разбираш: „никой не може да разбере напълно никого, самотата е ендемична, ние сме непохватни самотни поклонници, които се опитват да се целунат в тъмното”. Къде тогава се крие проклетият смисъл на живота според Марсел Пруст. Изглежда той го намира само в свещената територия на изкуството. 

Да, подобни обобщения са претенциозни, а до голяма степен и неверни, най-малкото защото те не носят онази голяма капка ирония, с която Пруст се отнася към нещата. Така или иначе обаче, според него „великите художници заслужават аплодисменти, защото ни показват живота по свеж и жив начин”. Да, самият Марсел Пруст ни го показа такъв. Така добре ни го показа, че когато през 1922 си тръгна от този свят, изтощен от писане и убит от слабите си бели дробове, у никого не остана и капка съмнение, че изкуството на живота е по-велико от изкуството на смъртта.