Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Великите европейци - Едвард Мунк

Чували ли сте толкова силен писък, че да запищите, за да балансирате налягането и да не ви гръмне главата? Аз не съм стигал до там, но знам едного, който не само минава през това преживяване, но и го рисува - а картината му повече от сто години е сред емблемите на модерния човек в модерния свят. Неин автор е Едвард Мунк, художник от Норвегия.
 

Едвард Мунк цял живот се занимава с любов и смърт и е отвъд този свят, макар да живее изцяло в него. Сам той описва обстоятелствата, при които е родена прочутата му картина. В България тя е позната като „Викът“, но норвежкото Skrik всъщност е „крясък“ или дори „писък“. И Мунк пише: „Вървях по пътя с двама приятели. Слънцето залязваше. Внезапно небето стана кървавочервено. Спрях, почувствах изнемога и се опрях на парапета. Кръв и огнени езици стояха над синьо-черния залив и града. Моите приятели отминаха напред, а аз стоях там, треперещ от тревога – и усещах един безкраен писък да пронизва природата.“ 

Има разни версии дали платното изобразява човек, който пищи, човек, запушил уши, за да не чува писъка на Вселената или двете заедно. Спори се дали човекът е мъж, жена или просто - „фигура“. Споменават се природни феномени, за да обяснят тревожният цвят и въздушно-водните вихри на експресивния фон. Но ако гледате „Писъкът“, забравете всичко и се потопете в картината, за да видите, че пищящият сме аз, ти, ние. Е, не трябва да забравяме към трагизма да прибавим и капка ирония. Това е спасението и Мунк го знае. Веднъж, когато за кой ли път го питат защо крещи фигурата, изтърсва: „Сигурно си е загубила чантичката“. Което навежда на мисълта, че все пак е жена. Но как ли щеше да пищи, ако си беше загубила новите обувки. Или стъклената пантофка? 

„Писъкът“ е създадена през 1893. Отначало не се откроява сред другите творби на Мунк, известен с немалко скандални за времето си работи. Но през 20 век „Писъкът“ вече се възприема като основа на немския експресионизъм, предвестник на екзистенциализма, символ за позицията на човека в света. Мунк обаче знае силата на своя писък и рисува няколко маслени версии, два пастела и литография. Но „Писъкът“ е най-известната, обаче не и единствената творба, заради която Мунк е  почитан. Тя е от цикъла „Фризът на живота – Поема за живота, любовта и смъртта“. Първите 6 творби от него се представят през 1893 в Мюнхен, а после се включват и темите за етапите на човешкия живот, фаталната жена, безнадеждната любов, изневярата, ревността, унижението на секса, страха от раздялата. Мунк гледа в собствените си бездни: „Аз не рисувам, което виждам, а което съм видял“ – казва.  

Да, Мунк е невротик и картините му са невротични. Обяснението – рисува живота си, а той още отначало е пълен с лудост и смърт. Едвард Мунк е роден в Льотен, Норвегия, през 1863. Баща му е военен лекар с малка заплата, но силно религиозно чувство, понякога на границата на лудостта. Когато през 1868 майката умира, изнудва децата си емоционално - тя гледа през дупка в небето и ако не се държат добре, ще скърби. 

Петгодишният Мунк се ражда болен и боледува цял живот, потресен е от смъртта на майка си, а още по-потресен е, когато умира и любимата му сестра Софи. През 1885 рисува първа версия на „Болното дете“ - и има скандал заради експресивната му четка и пренебрежението към класическата представа за завършена картина. Малката му сестра Лаура е диагностицирана с ментално заболяване и за остатъка от живота си е в клиника. Брат му Андреас умира скоро след като се жени, а Мунк пише: „Наследих два от най-страшните врагове на човечеството – безумието и унищожението“. Вместо да им се предаде обаче, той намира начин да се противи. Сестрата на майка му, Карин Бьолстад, се грижи за децата. Тя е артистична, учи малкия Едвард да рисува и той тръгва по този път, независимо от бащината съпротива. „В моето изкуство се опитвам да обясня живота и неговия смисъл на самия себе си“ – пише Мунк лаконично, но изчерпателно. 

Той учи в „Кралското училище по изкуство и дизайн“ и се забърква с лоши другари – анархисти, които изповядват свободна любов и пиене като житейски смисъл, плюс самоубийство като желан край. Залитнал е, но не затъва изцяло -  рисува много и в разни стилове, докато накрая намира собствения си експресионизъм. Картините на Мунк, особено след двегодишния престой в Париж, започват да впечатляват – но не толкова френската, а немската публика. Междувременно обаче в живота му има и  истински любовни истории, но те внасят в творчеството му само повече обреченост и нови страхове. Първо е Мили Таулов, актриса, оперетна певица, журналист, омъжена дама, която се забавлява. За Мунк обаче раздялата е ад и вкоравява сърцето му. 

Около началото на новия век той се запознава с Тула Ларсен, богата девойка, която държи да се омъжи. Мунк не иска - и това води до сблъсъци, завършили с пистолетен изстрел. Не е ясно какво точно става, но Мунк губи фаланга от средния пръст на лявата ръка. Инцидентът стимулира творческата му фантазия и води до рисуване на трупове, реки от кръв и други страхотии - но кой знае къде в художника е границата между личното усещане и творческото преувеличение. Още много жени рисува и обича в дългия си живот Едвард Мунк, но никога не се жени. 

Умира през 1944 в имение, купено с парите от световната му слава. Той подарява картините си на родната Норвегия, за да не ги унищожат нацистите, които вече са го сложили в списъка на дегенератите. Със сигурност обаче Едвард Мунк не се самоубива, макар в късна бележка да пише: „Убиваш себе си и това е всичко. Защо да живеем? Запалвам свещта, огромната ми сянка скача върху половината стена и стига до тавана, а в огледалото над камината виждам лицето на собствения си призрак“.





Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
Още от категорията

Празничните концерти на открито в Пловдив продължават

Продължават празничните  събития, организирани от община Пловдив в почивните дни. Днес, 28 декември, на откритата сцена на площад „Стефан Стамболов“ в 18:00 ч. започва концертът на Disco Fever Live Band  -  формация, съставена от изявени и обичани пловдивски музиканти. Това са: Светлина Христова – вокали, Александра Иванова – вокали, Цветан Карабов..

публикувано на 28.12.24 в 12:02

Тома Томов, Светозар Гледачев и проф. Георги Каприев в "Срещи"

Когато вкупом констатираме, че залежите от смисъл изчезват, че липсва конкуренция на духа и както казва един умен мъж - тъга с антибиотик не можеш да излекуваш... На 28 декември  "Срещи"- те  поглеждат към годината 2025- та! Поглеждат с геополитика Тома Томов, финансиста Светозар Гледачев и философа проф. Георги Каприев.  А "Срещите" ви..

обновено на 28.12.24 в 10:13

Преге - предаване за света на книгите, 21 - 27 декември

В предаването за книги на Радио Пловдив на 21. 12. 202г. бяха представени следните заглавия: Рубрика „Напълно непознати“ Джон Милтън. Възвърнатият рай. 130 стр., тв.к. ок.5А, Лист, 2024. Алфред Тенисън. Инок Ардан. 94 стр., тв. к. ок. 5А, Лист, 2024. Луиджи Пирандело. Самотният човек. Новели. 214 стр., 3А, Фама 1, 2024...

публикувано на 23.12.24 в 12:57

В "Срещите" за спорния и безспорен Николай Хайтов

Продължавам да се питам какъв трябва да си, за да се довериш на белия лист и да му споделиш товара на душата си? Отговор ни дават дневниците на спорния и безспорен Николай Хайтов. 105 години от рождението му. С Емилия Каменова, носителка на наградата "Николай Хайтов", надзъртаме в дневниците на писателя, за да прочетем и другата..

обновено на 21.12.24 в 10:08

Анри Кулев и Тонислав Христов със "Златен ритон"

Големите победители на 28-ото издание на Фестивала за българското документално и анимационно кино „Златен ритон“, който се състоя в Пловдив, са анимационният филм "Бяло рамо за черен мъж" на режисьора Анри Кулев и документалният филм "Желанието на Гери" на Тонислав Христов. На церемония в "Лъки Дом на киното" бяха отличени победителите в..

публикувано на 20.12.24 в 07:06