Българско национално радио © 2021 Всички права са запазени

Великите европейци - Артюр Рембо

Не се чудете за кого е клишето „мина като комета на литературния небосклон“. Кометата е Артюр Рембо, френски поет от 19 век, който пише между 15 и 20-годишна възраст и няма издадена книга. После Рембо зарязва поезията и тръгва по света за пътешествия, търговия, търсене на дълга любов и намиране на ранна смърт. 

Името му още приживе се превръща в мит, а творчеството му се разглежда  като основа не само на символизма, но и на цялата модерна поезия. Девет години след като зарязва литературата обаче, сам Рембо оценява ранния си живот и творчество като „абсурдни, глупави и отвратителни“. И има право. Сливането между традиционния житейски бунт на юношата и неговата нетрадиционна концепция за поезията ражда доста чудовища.

„Рембо не е гений, а феноменален вагабонт, който обещава да достигне величие, но не го достига“ – пише писателят Роб Удуърд. А  Бенедето Кроче започва есето си върху Рембо с думите: „Рембо беше един предивременно узрял младеж, който написа твърде рано малко бодлеровски стихове, израз на буен, бунтовен и причудлив темперамент, предизвикващ обществения ред, любопитен към престъпното и нечистото, саркастичен към всичко“.

„Вървях, юмруци свил в джобовете съдрани,//с палто – за вехтошаря отдавна идеал –//под свода скитах, Музо, до късно  - твой васал;//с какви мечти – ехей! – бе пълна любовта ни.“

Така започва „Моето бохемство“, един от най-добрите сонети на Рембо. Виктор Юго го нарича „френският Шекспир“, но тук май леко смесва поетичната оценка с патриотична страст. Днес в поезията на Рембо се виждат брилянти метафори и игри на думи на моменти, почти винаги - предизвикателни теми, а винаги – силни пориви, покрити с добра техника на стиха. Да, „Балът на обесените“ е стряскаща поезия, но сюжетът му ни връща директно към Вийон. „Пияният кораб“, най-прочутото стихотворение на Рембо, е красива прегръдка с глъбините на света, но прегръдка отдалече. 

Да не говорим пък за някои от стиховете му, посветени на тъй наречената „Парижка комуна“ от 1870: Напред – на война! И на мъст! И терор!//Извий се ухапан, мой дух! О, под строй,//Републики! Ти, Императоре горд,//и армии, роби, човечество – стой!

Дори да пренебрегнем призива за война и терор, ще ви кажа под секрет – толкова много удивителни в поезията, във всяка поезия, са признак за безсилие. Романтиката на поета, който търси свобода от оковите не само на обществото, но и на битието, е завладяваща, затова митът за Рембо е жив, макар че визията му за поезията е оковаваща. Той смята, че поетът трябва да е пророк, който „търси и описва непознатото отвъд обичайните човешки възприятия, дори ако това означава жертване на собствената психическа или физическа цялост“. 

Какво иска да намери „отвъд“ 16-годишният Рембо и какво всъщност намира, е тема за монография. Но краткият отговор започва писмото до Изамбар: „Идеята е да се стигне до непознатото, чрез разстройство на всички сетива. Това включва огромни страдания, но човек трябва да бъде силен и да бъде роден поет. И разбрах, че съм поет. Наистина не съм виновен“. Да, не е виновен, че търси. Но и не е невинен за намереното – предизвикателства и скандали, разруха и саморазруха, реки от абсент, дим от хашиш, безразборен секс, примесен с рани от ножове и куршуми. Това ли е „свободната ми свобода“ – както я нарича Рембо? Ами това го може всеки поетичен профан.

Сложният характер на Рембо донякъде е плод на генетична смес. Баща му е войник,  участва в походи из Европа, а в отпуските прави деца. След петото ги зарязва завинаги – точно както прави 20-годишният Артюр с поезията. Майка му е консервативна селянка от богат род, за която се твърди, че никога не се усмихва. Рембо в училище е най-брилянтен, но скоро му доскучава, а щом в един вестник излиза първото му стихотворение, бяга в Париж, за да реализира гения си. Вместо това го арестуват на гарата, защото е без билет  и го тикат в затвора. Върнат е при мама, но не кротува. 

Рембо праща писмо на Пол Верлен и стихотворението „Пияният кораб“, а онзи му отговаря съдбоносно лаконично: „Ела, скъпа велика душа, ние те чакаме; желаем те“. В Париж всички посрещат топло младежа, но скоро всички се отричат от него – с изключение на Верлен. Той пък е така влюбен в Рембо, че зарязва жена бебе, за да обикалят двамата по кръчмите в Париж, Лондон и Брюксел, да се обичат до смърт, но и да пишат. Точно тогава Рембо създава поетичната проза от „Един сезон в ада“. А Верлен описва приятеля си: „Беше висок, добре сложен, почти атлет, със съвършен овал на низвергнат ангел, с рошави светлокестеняви коси и светлосини тревожни очи“. После идват кавгите, пиянските свади, поне две наръгвания с нож от страна на Рембо и един изстрел с пистолет от страна на Верлен. Разделят се, а Рембо скоро се разделя и с поезията изобщо. 

Учи немски в Германия, с някакъв цирк отива в Швеция, от Австрия го гонят, но минава пеш Алпите и в Италия учи италиански. В Милано го приютява млада вдовица с добро сърце, после тръгва за Испания да учи испански, но се разболява и прибира при мама на село. После Рембо отива в Египет, работи в Кипър, стига до Йемен и други арабски страни, става търговец на кафе, злато, диаманти, платове и оръжие в Етиопия, а накрая се прибира във Франция с идеята да се ожени. В Марсилия обаче умира от рак на костите, не го спасява дори рязането на крака. В последното писмо до сестра си, пише: „Каква досада, какво отегчение, каква тъга, като си спомня миналите пътешествия… Къде са планинските върхове, ездата, разходките, пустините, реките и моретата? А сега живея като инвалид“. И Артюр Рембо умира на 37, без дори да спомене поезията, в името на която беше готов да умре 20 години по-рано.


Още от категорията

Защото "Това не е Хамлет"

Актьорската природа е изначално ненаситна. Алчна. В основата й е страстта, сценичния нагон, желанието да премеря сили, да се преборя с този голям образ, после със следващия, с този след него, и така нататък, и така нататък. Някъде беше казано, че един актьор трябва да изяде всичката храна на света, да изпие всичкото пиене, и да преспи..

публикувано на 18.04.21 в 10:20

Откриват Епископската базилика на Филипопол, посетители - от утре

Епископската базилика на Филипопол ще бъде официално открита днес. Най-голямата раннохристиянска църква в България е с внушителни размери – дълга е 90 метра, широка - 36 метра. Това  най-голямата подобна сграда от IV-VI век у нас. Като религиозан храм тя е функционирала средата на ІV в. до края на VІ в., а през средновековието върху нейните руини..

обновено на 18.04.21 в 08:19

Откриха бюст-паметника на Радка Кушлева в Смолян

Бюст-паметник на родопската певица Радка Кушлева бе открит на пл. "България" в Смолян.  Монументът в памет на певицата с най-лиричния глас на Родопите, наричана "родопския славей", е издигнат по идея на фолклорния певец Хамид Имамски с дарения от стотици родопчани. Автор на скулптурната композиция е Павел Василев. Паметникът бе открит от кмета на..

публикувано на 17.04.21 в 15:52

55 автори със 110 мозайки участват в "Балкански мостове ІІІ"

Третото издание на Международния мозаечен форум „Балкански мостове” започна снощи в Балабановата къща в Стария град. Символичното откриване стана в двора на възрожденската къща, в присъствието на официални гости, част от авторите, почитатели на мозаечното изкуство и с кратка музикална програма. За концепцията на проекта, в който тази година..

публикувано на 17.04.21 в 10:59

В "Срещите" - за театъра и живота - с любов

Тази събота в „Срещите” с драматурга на Пловдивския театър Александър Секулов си говорим за театъра като обществена лаборатория на смисъл. И още за думите: раждане, любов, смърт, Бог, памет, които човек през времето на своя живот, ако иска, ако се труди, ако вярва може да разбере. Бъдете с Радио Пловдив, ще е интересно.

обновено на 17.04.21 в 09:56