Великите европейци - Паул Клее

От художниците се очаква повече ексцентричност, по-малко мъдрост. Но Клее не е само художник, той мисли преди, по време и след рисуването. И умее да напише измисленото. А критиците казват, че за изкуството на 20 век текстовете му имат същото значение, което изследванията на Леонардо имат за изкуството на Ренесанса.

Всички школи и течения на модерното изкуство признават Паул Клее за свой човек. Да,  Бретон не го харесва, но сюрреалистите го обожават и го канят на изложби. Кубистите също са свързани с Клее, не само приятелски.  Да не говорим за експресионистите и абстракционистите, с които Клее живее и които обучава в Баухаус. Разбира се, и той търси и взима по нещо от всяка школа, за да изгради неповторимия си стил.

„Наследството на Паул Клее е навсякъде“ – пише „Ню Йорк таймс“: „Той е влиятелен не само в изобразителното изкуство, а и в графичния дизайн, рекламата, качествената карикатура и комуникациите като цяло.“ На тръгване от този свят, Клее остави над 9 000 творби, без да броим онези, които нацистите унищожават покрай изложбата на „дегенератите“ от 1937. За малко обаче и голяма част от останалите му творби да потънат задълго в забрава, но четирима швейцарски колекционери купуват родната му къща и правят музей. Така творбите на Клее остават достъпни за публиката, независимо от глупостите на историята.

Бащата на Паул Клее е германец, преподавател по музика, майка му е швейцарска певица. Те се запознават в консерваторията в Щутгард и 1879 имат син. Паул получава блестящо музикално образование, на 7 взима уроци по цигулка, на 11 получава специална покана да стане член на Бернската музикална асоциация и да участва в концерти. Всички смятат, че бъдещето му е ясно - ще стане звезда и като музикант, и като композитор. Но не става така. 

Първо, още като малък той получава от баба си хартия и въглен и започва да рисува. Не да драска, а да рисува. И се усъвършенства дотам, че избира рисуването за житейски път. За това има и други два фактора. Първият е силната му тийнейджърска съпротива срещу родителите. Вторият – Паул си дава сметка, че съвременните композитори изобщо не го вълнуват, той обожава Бах, Моцарт и музиката от 18 и началото на 19 век, но времената са други, не може да композира в техния стил и е обречен да остане само много добър изпълнител. Докато в изкуството на изображението вижда много простор за реализация на радикални идеи, за търсене на нови форми и стилове. Така че все пак изпросва разрешение от родителите си и отива в Академията за изящни изкуства в Мюнхен, където учи при Хайнрих Книр и Франц фон Щук. 

В Мюнхен Клее преживява истинско гадно откровение. Той е блестящ рисувач, но няма усет за цвят и живописта не му се получава. „Разбрах, че може би никога няма да се науча да рисувам живопис“ – с горчивина си спомня Клее. И през следващите 15 години живее с ясното съзнание, че всяко докосване до цвят означава борба. Нещата се променят чак през 1914, при едно пътуване до Тунис. Особената светлина там му дава друг поглед и той пише в дневника си: „Цветът ме завладя, вече не трябва да го преследвам, знам, че ще ме държи завинаги. Цветът и аз сме едно. Аз съм художник!“ 

Освен да рисува, в Мюнхен Клее ходи по кръчми в компанията на алкохол и девойки. Но там се запознава и с Лили Щюмпф, пианистка, за която се жени по-късно. Клее завършва академията и отива в Италия. Обикаля много и гледа всичко, но остава скептичен към изкуството на Ренесанса. „Форумът и Ватиканът ми говореха, но Хуманизмът искаше да ме задуши“ – пише той. Обратно в Берн, Клее живее при родителите си, експериментира с графични техники и излага за първи път 11 офорта с гротескни персонажи. През 1906 се жени за Лили, живеят в Мюнхен, тя храни семейството с концерти и частни уроци, а той рисува малко и се грижи много за сина им. За малкия Феликс Клее прави знаменитите си кукли-ръкавици от чорапи, а после прибавя карикатури на политици, известни хора и фантастични същества, сътворени от плат, клечки и подръчни материали,. 

Вкусът на Клее към сарказма и абсурда не остава незабелязан и той получава поръчка да илюстрира „Кандид“ на Волтер. Покрай това се активизира, става член на авангардистката група на Кандински „Синият конник“ и участва със 17 графични работи във втората им изложба. После излага в Париж, а след Тунис и решения проблем с цвета, започва активно да го използва. Това издига работите му на ново ниво и го прави все по-известен като художник. Цветните петна могат да се използват като музикални ноти – открива Клее и работи така, а на тази база развива и естетическите си идеи, изложени в лекции, книги и статии. През ПСВ Клее е в шок от нейните ужаси, макар че е далеч от фронта – изпращат го в авиобаза, където рисува камуфлаж на самолетите и дори участва в няколко изложби. След войната Валтер Гропиус го кани за преподавател в „Баухауз“, а през 30-те е професор в академията в Дюселдорф. 

Когато идват нацистите обаче, започват да го тормозят. Правят му обиска, после в нацистката преса го описват като „културен болшевик“ и „галицийски евреин“, а накрая е уволнен от академията. Така че той отива в родния Берн на доброволно изгнание. Тогава започва да развива и коварна болест – склеродерма, автоимунно заболяване, което разрушава клетките на организма. То е и много болезнено, поне на моменти. В следващите години художникът рисува малко или много, в зависимост от етапите на болестта. Рекорд поставя през 1939, когато прави над 1200 работи. 

Този взрив на творческа енергия обаче затихва и през 1940 Паул Клее умира. Една от последните му творби се нарича „Смърт и огън“. Тя е експресивна работа, в която очите, носа и ироничната усмивка на смъртта са изобразени чрез комбинация от три букви – Т, О и Д,, немската дума за смърт.