Великите европейци - Винсент ван Гог, втора част

Ван Гог си дава сметка какво става и пише на сестра си Вилхелмина: „Още имам най-невъзможните и крайно неподходящи любовни връзки, от които по правило излизам със срам и позор.“ На 19 той залюбва братовчедка си Каролине Ханебек, предлага брак, но е отхвърлен. След година, в Лондон, се влюбва в Евгения Лойър, дъщеря на хазяйката. Пак предлага брак и пак получава отказ. Защо – важен въпрос, доколкото Ван Гог е млад, здрав красавец, със стабилна работа и доходи. През 1881 следва вече разказаната история с братовчедка му Кий, която обаче не свършва с нейния рязък отказ. Винсент я преследва – пише грубо писмо до баща ѝ, а после отива в Амстердам и цъфва пред фамилната къща. Излиза бащата на Кий, казва, че държанието му е неподходящо и тя не иска да го види, но младежът слага ръка над пламъка на лампата, която осветява портата и настоява: „Нека я видя за малко, толкова, колкото ръката ми може да издържи.“ Сцената заплашва да стане болезнена, но бащата на Кий просто духва пламъка и влиза в къщи.

Тези провали отварят нови бездни в душата на Ван Гог, но не го вразумяват. През 1882 той среща в Хага, където живее, тъжна и самотна проститутка – Класина Хорник, жена на ръба на самоубийството. По-възрастна е от него с три години, има дъщеря на пет, бременна е пак, няма пари и дом. Винсент я прибира и, макар тя да го дарява с гонорея, се грижи за нея и децата, превръща я в своята Сиен. На Тео казва, че я ползва като модел и наистина я рисува – като модел на скръбта и човешкото отчаяние, като Мадоната с младенеца на модерната индустриална епоха. Но после признава в писмо: „Тя и аз сме двама нещастници, които трябва да оцелеят заедно и заедно да носят кръста си.“ Баща му заплашва да го затвори в лудница, но всичко се разпада, защото Сиен продължава да се държи като уличница – пие, пуши, не се грижи за децата, а скоро се връща към проституцията. Но и това не е краят. 

През 1884 Ван Гог се захласва по Маргарита Бегеман, красивата дъщеря на съседите. Той е на 31, Марго – на 41. Тя отвръща на чувствата му, но техните са против брака, а невротичната Марго опитва да се отрови. Винсент я спасява, но явно случката му идва в повече и връзката се разпада. Всъщност, доколкото е известно, оттам нататък, до смъртта си 6 години по-късно, Ван Гог страни от любовта и търси утеха само в бордеите.

Много версии има за психическото състояние на Ван Гог, довело както до драстичния епизод с отрязване на ухото в Арл, така и до самоубийството му следващата година. От епилепсия и шизофрения, през биполярно и погранично разстройство, та чак до прочутия през епохата сифилис – всичко се предполага, но нищо не е сигурно. 

Последни проучвания на нидерландски специалисти обаче насочват към поредния парадокс около Ван Гог. Той от малък има симптоми на различни отклонения, но те не водят до по-общо разстройство на психиката. Това става чак в последните години от живота му, когато му се натрупват прекалено много фатални събития, сривове в отношенията с хората, чувството за самота, творческото напрежение, редовното недояждане и жестоката злоупотреба с алкохол, най-вече абсент. Камъчето, което обръща каруцата, е кавгата с Гоген, след която Ван Гог изпада в срив и отрязва собственото си ухо. После нищо не помни, но в болницата спира алкохола, а това, вместо да го спаси, го води до унищожителен алкохолен делириум. Така той застава буквално между небето и земята - люшка се от тежка депресия към безумна хиперактивност, от разумни и светли часове на гениално творчество, до тъмни бездни на страх от смъртта и парадоксалното желание да умреш, за да се спасиш от този страх. 

В тези последни години се раждат и най-гениалните картини на Ван Гог. Колкото хора на света, толкова и мнения кои са най-добрите му картини. Но не можем да подминем „Цъфналите бадеми“, ведра работа, в която личи влиянието на японската гравюра. Рисува я през 1890, когато научава, че Тео има син, а той сам е вече чичо. Следва слънчевото „Житно поле с кипариси“, сътворена, след като Винсент излиза от санаториума Сен Реми. Още година по-рано е изумителната „Спалня в Арл“, чиито криви стени мнозина тълкуват като плод на разстроения му мозък. Оказва се, че стените в прочутата Жълта къща просто наистина са неравни и криви. Ранната „Селяни, ядящи картофи“ се счита за първата му гениална работа, но за мен лично тя е твърде мрачна, повече Гоя, отколкото Ван Гог. 

Странно, но „Автопортрет с превързано ухо“ не звучи болезнено, а смирено. „Кафе тераса през нощта“ е заглавие, неспособно дори да намекне за гения на тази творба. Сюжетът е прост – площадът в Арл с няколко човешки фигури и осветеното кафене, а отгоре – звездното небе. Нищо повече, но това е сякаш всичко. По повод „Портрет на д-р Гаше“, Ван Гог пише до Тео: „Нарисувах портрета на д-р Гаше с печален израз на лицето – така характерен за нашето време“. Изумителните си „Ириси“ пък описва като „гръмоотвод за болестта ми“. Не може да се пропусне и поредицата „Слънчогледи“, които Винсент рисува в Арл, за да украси стаята на Пол Гоген. 

И все пак, ако трябва да избирам една картина, това е „Звездна нощ“, нищо, че сам Ван Гог не я харесва и пише на Тео, че тя е прекалено емоционална, а истинското произведение на изкуството трябва да е сдържано и овладяно. Съгласен съм с тезата му, но не съм съгласен, че „Звездна нощ“ е прекалено емоционална, вижда ми се брилянтно балансирана. 

Но кой съм аз, та да споря с Твореца на картини? Да си спори горе с него Творецът на Твореца, който със сигурност вижда как през юли 1890 Винсент Ван Гог вади револвер и се застрелва насред полето, но не спира ръката му.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: