Великите европейци - Константин Велики, трета част

През 324 година при Адрианопол, той разбива Лициний, който е пленен и заточен, но после убит. Константин остава единственият император на Рим и така започва третият етап от живота му – етапът на съграждането. През него той прави икономически и административни реформи, мести столицата си в градчето Византион, което скоро се превръща в пищния Константинопол, свиква Никейския събор, който разисква и утвърждава базисните догми на християнската религия, строи църкви и дава все повече привилегии на християните. Сам Константин е все по-тясно свързан с християнството, но и не се откъсва изцяло от типичното за езически римски император поведение. 

Той убива първо Крисп, синът от първата си жена. Той е на 23, хубав, силен младеж, който като цезар помага на баща си и е негов наследник. Внезапно обаче, по нареждане на Константин, Крисп е осъден на смърт и убит „със студена отрова“. Месец по-късно, императорът затваря в банята жена си, Фауста, пуска нагорещена пара и тя умира мъчително. Не са ясни мотивите, има много версии, но най-поддържана е следната: Фауста е влюбена в Крисп, но той я отхвърля, а тя лъже Константин, че Крисп преследва нея с нечисти намерения. Затова Константин убива сина си - но после разбира истината и, разярен, убива и жена си. Други смятат, че всичко може да е свързано повече с династични, отколкото с любовни трепети. Идеята е, че Фауста иска някое от нейните деца, а не доведеният ѝ син, да наследи императорския трон, затова скроява интрига срещу Крисп. Каква е истината, май никога няма да научим.

Независимо от описаната трагедия, през едноличното си управление Константин свързва името си с големи политически и обществени промени. Първо е изборът на нова столица. Идеята е, че тя трябва да е на място, от което има еднакво лесен и бърз достъп както до източните, така и до западните провинции на империята. Константин разглежда няколко възможности, например Солун и дори Сердика, която той много харесва и нарича „Моят Рим“. Но, в края на краищата, избрано е гръцкото градче Византион, разположено в азиатската част на Босфора. 

От картата веднага се виждат стратегическите предимства на Византион. Оттам еднакво лесно се защитават ключовите провинции, най-застрашени от външни нашествия – Тракия, Азия и Египет, следи се трафика между Средиземно и Черно море, а друго предимство е, че век по-рано Византион вече е обновен по римския градски образец. Константин разгръща широка строителна програма и хвърля страшно много пари, за да направи новата столица град, достоен за императори. Византион стъпва на европейския бряг, градят се огромни защитни стени, административни сгради, акведукти и водохранилища и…..църкви. 

Работата започва през 324 и в най-основни линии приключва след само 6 години. Градът е защитен и от страхотни християнски реликви – частица от Истинския кръст, жезълът на Мойсей и много други. Но в новата столица има и ред езически чудеса - Фидиевата статуя на Зевс, а една камия изобразява как императорът поема короната от Фортуна, римската богиня на щастието. Въвежда се и практиката старите езически светилища да се заместват с християнски. Така е например с църквата „Светите апостоли“, чиито строеж Константин подхваща около 330 година и в която е погребан 7 години по-късно. Тя е върху местния храм на Афродита, място, пълно с лъст и грях – но се разказва, че ангел се явява на императора и му посочва къде да строи. 

Константин нарича града Новия Рим, но официално е прекръстен на Константинопол през 330. До смъртта си през 337 Константин води още няколко победни битки с варварски племена, а планира и голям военен поход срещу Персия. Идеята му е преди това да мине през Светите земи и се кръсти в река Йордан. Не му стигат силите за това обаче, разболява се и отива на минерални бани, а оттам в Хеленопол, град, прекръстен в чест на майка му, Елена. 

Докато се моли в построената от нея църква, Константин си дава сметка, че умира и опитва да се прибере в столицата. Стига обаче само до Никомедия, вика Евсевий, епископа на града, и на смъртния одър получава свето кръщение. Според някои, това показва, че всъщност Константин не е чак толкова привързан към християнството, но е точно обратно - късното кръщение е редовна практика в ранните години на християнството. Тогава още липсва тайнството на последното причастие, въведено 4 века по-късно – а идеята на късното покръстване е точно тази – да ти се простят колкото може повече от греховете, които неизбежно трупаш през земния живот. 

Специално император Константин наистина има за прощаване. Но е факт, че, наред с многото грехове, той има и много заслуги. Те със сигурност са описани в небесните тефтери и няма как да не му се зачетат, когато горе се решава истинската му съдба.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: