Народът и Църквата спасиха българските евреи

В Талмуда е казано "На място, където няма хора, стреми се да бъдеш човек". Разказваме личната история на доц. д-р Бенямин Леон Анави от Пловдив, и говорим за тази памет, която описва как българите, живeли през 1943 година показаха какво е да си човек.

„Моята истина е, че българският народ е толерантен народ, че сред него има лица и личности, които могат да бъдат пример за хуманизъм, и че благодарение на тези хора, които с онование  наричаме спасители и се прекланяме пред тях, е била разбунена съвестта на българската нация и правителството не е успяло да довърши своя план.“

Тази година се навършват 80 години от спасяването на българските евреи и депортацията на 11 343 евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и гр. Пирот в нацистките лагери на смъртта.  

Д-р Анави разказва: „Загинали са 11 343 македонски евреи, оцелели са 20 души и това е най-цялостната реализация на решенията на конференцията на Ванзее за пълно уреждане на еврейския въпрос.“

В нощта на 9 срещу 10 март 1943 г., когато Митрополит Кирил научава за арестуваните пловдивски евреи и подготвяната депортация, се отправя към двора на училището, в което са събрани евреите. Постовият отказва да го пусне, поради което митрополитът прескача оградата. Към изплашените евреи той се обръща с думите „Няма да позволя никой от вас да напусне Пловдив! Където отивате вие, там отивам и аз!“. Д-р Анави казва, че евреите и днес благодарят на спасителите, от Пловдив, „на онези светли личности, които са рискували своето социално положение и благосъстояние в защита на евреите.“

Той разказа, че семейството на неговата майка Ивет Анави са били италиански поданици, и са живели в Ливорно, след което идват в България. Вуйчото на майка му, живеят до тях, на улица "Атим I" № 7, и всеки момент очакват, че нещо ще се случи и то ще е много страшно. На 10 март полицията идва да вдигне еврейските фамилии до училището. Тогава Ивет Анави, на 21 години, излиза от къщата и отива до дома на Обрейко Обрейков, изключително влиятелна личност, изцяло добронамерен към съдбата на евреите. 

Той звъни на митрополит Кирил и свиква свои приближени, за да изпратят запитване и протест до правителството в София. Това е един от лъчовете, по които тръгва усилието за спасение. В Пловдив и дребни търговци, обикновени хора, например бащата на моя учител, проф. Христо Миленков, Кольо Миленков е бил изселник от Гръцка Тракия, беден човек, шивач, тогава той пише телеграма до Цар Борис Трети: „Ваше величиество, не цапайте ръцете си с евреите, сега когато върнахте Южна Добруджа!“

Българският народ и Църквата спасяват евреите - не държавата и правителството, заключава д-р Анави и продължава по дебрите на лична му кауза да издирва история, която да предаде на неговия син Леон, с когото особено се гордее.