Великите европейци - Андре Жид

 

Това е френският актьор Жан Топарт с откъс от романа на Андре Жид „Пасторална симфония”. Той излиза през 1919, Първата световна война тъкмо е свършила. В Европа властва голямото опустошение на душите, родило едно безвъзвратно „загубено поколение”. В европейското изкуство на власт пък е символизмът, а сред неговите бащи е вече 50-годишният Андре Жид. Голяма ирония има в това, че един роман с толкова романтично заглавие оказва силно влияние точно върху разочарованите, изтерзани от мислене и неспособност да се противопоставят на грубата реалност интелектуалци от онази епоха. Голяма ирония, защото самият Жид постоянно води драматични битки между стремежа към свобода и невъзможността да я постигне, между фината материя на изкуството и грубия дух на реалността, между желанието да отхвърли обществените ограничения и лошата карма винаги да им бъде подвластен.

Символизмът, с чието развитие Жид има много общо, смесва по странен начин две на пръв поглед твърде противоречиви направления в изкуството – импресионизмът от края на ХІХ, началото на ХХ век и експресионизмът, развит през годините около Първата световна война и разочарованията след нея. Как става това смесване ли? Не знам. Но представете си, че у Андре Жид са живели едновременно нежните ангели на импресиониста Клод Дебюси, откъс от чиято пиеса „Лунна светлина” току-що чухме, и адските демони на експресиониста Шьонберг от опус 19 на неговите „6 малки пиеси”.

Андре Пол Гийом Жид е роден в Париж през 1869 година. Баща му умира рано, а майка му, която е протестантка, се опитва да го възпитава строго. Когато е на 11, малкият Андре е хванат да мастурбира в училище и то по време на час. Психиатърът, при който попада, вместо да го избави от страшния според онази епоха проблем, го травмира допълнително със заплахата, че ще бъде кастриран, ако продължи със заниманията си. Жид обещава да не продължава и продължава. Следват нови проблеми в училище, които от една страна пречат за нормалната социализация на момчето, но от друга – изграждат у него склонност към самовглъбяване и визионерство. Така собственият му живот става не просто повод за изкуство, а неизменна част от изкуството. Неслучайно още първата му книга – „Тетрадките на Андре Валтер”, е пълна с автобиографични елементи, макар Жид да е само на 22, когато я издава. И още по-не е случайно, че именно неговият „Дневник”, автобиографията, която той пише десетилетия наред, е най-популярната му книга сред широкия кръг читатели. Иначе твърде богатото творчество на писателя е доста затворено, ограничено откъм читателска аудитория. Самият той има ясното съзнание за това. През 1947 година, когато получава Нобеловата награда за литература, в словото си, прочетено вместо него от френския посланик в Стокхолм, Андре Жид заявява: „В продължение на много години гласът ми се струваше като глас на някой, който вика в пустинята, по-късно аз мислех, че се обръщам всъщност към много малко читатели. Но с тази награда вие доказахте, че съм бил прав, когато вярвах в предимството да имаш тесен кръг читатели.”

Сексуалните проблеми от детството бързо се развиват и задълбочават при Андре Жид. В юношеството си той е влюбен в своята по-голяма братовчедка Мадлен, за която се жени след смъртта на майка си. Връзката им не е сексуална, но в чисто духовен план остава силна. Жид страда от рядка болест, наречена „ангелизъм” – неспособност да правиш любов с любимия човек. Не само тази парадоксална болест обаче, а и неговият осъзнат и публично заявен още на 20-годишна възраст хомосексуализъм, оказват влияние върху отношенията с Мадлен. Все пак на 46-годишна възраст той има връзка с Елизабет ван Риселберг, която дори му ражда дъщеря. Независимо от това, за него най-силни си остават хомосексуалните преживявания, особено връзките с млади араби и африканци по време на многократните и дълги пътувания в Тунис, Алжир, Конго и други африкански страни. Така или иначе, сексуалният живот на Андре Жид изглежда като многотомен учебник по фройдистка психоанализа. Той добре осъзнава какво вътрешно и външно напрежение му носи това и неслучайно една от най-известните му книги съзнателно провокативното, но и много иронично, е озаглавена „Аморалистът”. И не е случайно също, че основната драма както в живота, така и в книгите на Андре Жид, е сблъсъкът между духовното и плътското начало.

В живота на Жид обаче има и още една голяма драма. Вследствие протестантското си възпитание и под влияние на приятелите си Пол Елюар, Луи Арагон и други писатели-символисти, в началото на 30-те години Андре Жид залита силно по комунизма. През 1936 г. той посещава Съветския съюз.

Андре Жид обаче се завръща от СССР ако не завършен антикомунист, то поне силно разочарован като човек и творец. Тоталната липса на свободно мнение, налагането на единна линия на мислене от страна на властта, ограниченията на творческия потенциал и възможностите на културата, са основните причини за неговото разочарование. Жид пише две книги, в които излага истината за преживяното в Русия и това, заедно с обърканият му сексуален живот, е втори сериозен повод да бъде подложен на яростни публични нападки, този път – от страна на доскорошните си приятели, които, за разлика от него, не отказват да се продадат на сталинската пропаганда. А ето как същата тази пропаганда представя събитията. По време на срещата си със Сталин в Москва – твърдят злите езици - Андре Жид поискал той да отдели една територия, където хомосексуалистите да направят своя република. Сталин му отказал, затова Жид намразил  и него, и комунизма.

Подобни жалки анекдоти обаче едва ли могат да омаловажат значимостта и характера на творчеството на Андре Жид. Неслучайно в мотивите на Нобеловия комитет през 1947 година е записано, че наградата за литература се присъжда на Андре Жид „за неговите дълбоки и художествено значими произведения, в които човешките проблеми са представени с безстрашна любов към истината и дълбока психологическа проницателност”.

Още след 36-37 година, когато излизат антикомунистическите книги на Андре Жид, творчеството му е забранено в СССР, а по-късно и в целия комунистически лагер. През 1962 година книгите му са забранени и от католическата църква. По това време писателят вече от цели 11 години е предал Богу грешната си, ама много грешна, но талантлива, ама много талантлива душа.