Великите европейци - Уилям Шекспир, първа част

Почти нищо, освен, че маршът е част от концертната увертюра „Сън в лятна нощ”, вдъхновена от едноименната пиеса на Шекспир. Хенрик Ибсен, Тери Пратчет, Хенри Пърсел, Бенджамин Бритън, Джон Нюмайер, Елвис Костело, Макс Райнхард, Питър Хол, Уди Алън, британската телевизия ВВС, американското студио Дисни, великата група „Бийтълс”…..Това са само част от другите най-известни имена на хора и екипи, творчески стимулирани от пиесата на Шекспир. Но нито може, нито има смисъл да се изброяват всички, които черпят идеи от странните и чудни събития, някога някъде съпроводили сватбата между Тезей, Херцог на Атина и Иполита, царица на амазонките. Разбира се, това някога-някъде, освен че черпи идеи от мита за Пирам и Тизба, разказан от римския поет Овидий в неговите прочути „Метаморфози”, се намира най-вече във въображението на великия английски бард.

Помните ли тази музика – композицията на Нино Рота от филма „Ромео и Жулиета” на Франко Дзефирели? През онази трагична и вдъхновяваща, буйна и бурна, мътна и кървава за Европа и света 1968 година, Дзефирели направи лентата си за любовта между двамата тийнейджъри, които Шекспир ни остави завинаги мъртви. И завинаги млади. Оттогава до сега има поне 30 филмови адаптации на тази велика трагедия. Както твърдят  специалистите, повечето от тях всъщност се опитват да направят нещо не особено умно от творческа гледна точка – опитват чрез вечните теми за любовта и смъртта да погледнат към текущи въпроси на своето съвремие. Вместо да правят обратното. Истината е, че ако двамата млади влюбени живееха в нашето днешно време и място, Ромео щеше да бъде арестуван и съден за секс с малолетна. Жулиета пък, под маската на съчувствието, щеше да бъде обявена за горкото незряло момиче, ако не и за онова, което не е съвсем наред с главата. А в тъмните сенки зад маската на съчувствието щеше да е заклеймена просто като малката квартална курва. И какво му е вечното и безсмъртното на това?

Сигурен съм обаче, че любовта между този свят и неговия главен поет, Уилям Шекспир, е и ще си остане наистина вечна и безсмъртна. Засега това се потвърждава по всякакви начини, включително ако видим статистиката за туристическите посещения в родното място на прочутия англичанин – Stratford-upon-Avon, в което годишно идват, буквално на поклонение, над милион и половина души от цял свят. Стратфорд на Ейвън, има се предвид реката Ейвън, е селце или, да кажем, по нашите стандарти - малко градче, на северозапад от Лондон. През 1564 година, когато там мама Мери ражда третото си дете, син на Джон Шекспир, производител и търговец на ръкавици и кожени изделия, никой не се впечатлява. Поредното момче на име Бил, животът му ще е мъка и радост, а с малко късмет – ще го погребат като поредното старо пиянде на име Уйлям под върбите край реката Ейвън. Всъщност, така и става, де. Сега като се замисля – така и става. Това наистина доказва, че всеки живот, дори най-невероятният, може да бъде разказан в едно изречение. Но доказва също, че ако се отнасяме по този начин към живота, ще загубим напълно усещането си за неговите вкусове и аромати.

Greensleeves, „Зелените ръкави”. Чували сте тази невероятна песен и със сигурност – в какви ли не варианти. Например в изпълнение на оркестър от келтски арфи.

А защо да не чуем и как излиза Greensleeves не през 16 век, а през 20-ти - 1976 година, китарата на Ричи Блекмор.

Ако продължим още малко, ще чуем как Ричи смесва романтиката на фолклора с контрапунктите на Бах. Но важното в случая е друго – важното е самият начин, по който многоликата песен Greensleeves като един от символите на елизабетинската епоха, се вписва навсякъде, взима и дава с пълни шепи от и на света около себе си, звучи като нещо домашно уютно, създадено обаче в една далечна галактика. Точно по същия начин живеят и словата на Шекспир - другият символ на английския ренесанс в епохата на кралица Елизабет І. Тези слова, самите те многопластови и вкоренени дълбоко в красотата и иронията на живота, подлежат на постоянни интерпретации, които пък постоянно разкриват в тях и от тях нещо ново, нещо неочаквано. Тази способност на Шекспир да казва едновременно много повече, отколкото някой друг може да си представи едновременно, е изумителна. Не знам как да го обясня по-ясно, затова просто ще го илюстрирам с вариации върху може би най-известната реплика на света - Хамлет, „Да бъдеш или не”. Първо - Кенет Брана:

Но ето какво ни казва със същите думи сър Лорънс Оливие във филма „Хамлет” от 1948 година.

А Ричард Бъртън, искате ли да чуем и задъханото, напрегнато като светкавица изпълнение на Ричард Бъртън от 64-та?

А какво ще кажете за интерпретацията на нетърпеливия австралиец Мел Гибсън, който изигра датчанина принц Хамлет през 90-та година, в поредния филм на италианеца Франко Дзефирели по трагедия на британеца Шекспир.

Голямата изненада в тази поредица, разбира се, е австриецът Арнолд Шварценегер, губернатор на американския щат Калифорния, който в „Последния екшън герой” се превъплъти по свой си начин в Хамлет.

Но не, това не е всичко, има и още по-голяма изненада – хамлетовият монолог „Да бъдеш или не”, произнесен на клингонски, измисленият език от филма „Стар Трек”.

Как мислите, актьорите ли са истинските хамелеони в случая или самата реплика си сменя постоянно цвета на кожата? А може би виновен е невероятният мозък, родил тези пластове и пластове мисъл и чувство, заложени във вечния въпрос, формулиран този път не от най-големия философ или друг крилат мислител на човечеството, а от полуграмотен селянин, роден в дълбоката английска провинция. Един помощник на баща си в миризливата кожарска работилница, който в неустановен момент, но със сигурност преди двадесет и петата си година, зарязва жена с три деца на ръце, зарязва красивия роден Стратфорд, прескача реката Ейвън и хуква към големия Лондон, за да се прероди почти веднага в най-великия драматург и поет на човечеството. 

Ето основата на мисленето, породило големият въпрос – истински ли е Шекспир. Дали онзи Уилям Шекспир, погребан край реката Ейвън, в двора на църквата „Света Троица” в Стратфорд, е същият Шекспир, възвисил духа ни с вечните въпроси в трагедиите „Хамлет”, „Макбет”, „Крал Лир”, „Отело”, „Ромео и Жулиета” и останалите. Дали пък той не е някой си друг Шекспир, например някакъв неземен клингонец, щом може да превключва така лесно скоростите от трагедия на комедия и да лее несекваща веселба в „Комедия от грешки”, в „Както ви харесва”, „Укротяване на опърничавата”, „Много шум за нищо”, „Веселите уиндзорки” или „Сън в лятна нощ”. 

Ще говорим за това другата седмица, но днес - не знам и не ме интересува кой точно е бил Шекспир и колко Шекспировци има на този свят! Важното е, че написаното от негово име ме кара да се задъхвам, докато чета и да се радвам, че съм роден на една и съща планета с думите на някой си Шекспир.   

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: