Великите европейци - Умберто Еко

 

И бързам да ви попитам аз, за да не ме попитате вие – какво, по дяволите, е общото между Кант и птицечовката. Нищо, щях да отговоря, ако ме бяхте изпреварили. Нищо, освен визията на големият съвременен италиански философ и велик световен писател Умберто Еко. През 1997 г. той издаде прочутата си книга „Кант и птицечовката: есета върху езика и познанието”. В нея Еко доразви някои аспекти на своята „Теория на семиотиката”, появила се 22 години по-рано и, най-общо казано, задълбочи се върху различни аспекти на знанието, включително знанието за самия себе си, както и на схематизма в изкуството и науката. В глава четвърта например той казва, че е добре човек да изследва корените и връзките на своето знание. „Това ще ни помогне - пише - да избегнем заблудата, че сме открили вчера нещо, което Кант е предположил още преди двеста години.” И добавя недвусмислено: „Нека го кажем с едно изречение: Кант не е знаел нищо за птицечовката - и в това няма нищо лошо - но птицечовката, за да преодолее кризата на своята идентичност, би трябвало да знае нещо за Кант.”

А вие поназнайвате ли нещичко за Кант? Или поне за Умберто Еко? Това второто също може да помогне на всеки да избегне кризата на собствената си идентичност. Освен, разбира се, ако не го забърка допълнително в толкова гъста каша от въпросната  идентичност, че никога да не успее да изплува от нея.

Познахте, така започва филмът „Името на розата” – с музиката на Джеймс Хорнър, по романа на Умберто Еко. Това е средновековна криминална драма, която по невероятен начин успява да възвиси духа човешки. Една кървава мистерия, пълна със загадки и фокуси, страсти и лъжи, тъмна похот и светла мисъл. Една история за радост и мъка, за познанието и страха от него, за това как първо героите умират, за да живеят книгите, после книгите умират, за да живеят героите, а накрая всички умират – оцеляват само незначителните персонажи, но те пък написват книга за това как книгите оцеляват по свой си начин и се превръщат в значителни страници от нечий човешки живот. Това е толкова характерна история за писателя Умберто Еко – съвършено проста, ако знаеш колкото него за книгите и средновековието, съвършено сложна, ако от него чакаш да научиш, което не знаеш. И е толкова характерна идея за мислителя Умберто Еко, все едно с нея той директно ни казва – чети и ще се спасиш сам.

Действието на романа „Името на розата” се развива през 14 век. В него имаме история за убийства, подобна на азбучните убийства от Агата Кристи и детектив под маската на много умен и начетен францискански духовник, един истински средновековен Шерлок Холмс, който води със себе си своя не толкова умен млад  помощник – Уотсън ли беше или капитан Хейстингз, а може би – бенедиктинския послушник Адсон, с чиято помощ се разкриват престъпленията? В добавка обаче имаме и историята на един изчезнал, намерен и накрая пак изчезнал ръкопис на Аристотел – измислен от автора ръкопис, на всичкото отгоре. Имаме Библиотека, която всъщност е Лабиринт. Имаме любов, смърт и всякакви други човешки страсти, но най-вече – борба между доброто и злото в техните средновековни, но вечни измерения, като надпревара между Бог и Сатана за човешките души и умове. Романът е толкова известен, че, както Еко казва: „И досега, щом издам нов роман, хората си казват – а-а-а, от автора на „Името на розата”, така и не успях да я прочета досега. И си купуват нея, вместо новата ми книга.”

Романът „Името на розата” излезе през 1980 година. Дотогава всички познаваха Умберто Еко само като философ, медиевист и семиотик. Но не се стряскайте, нито едно от трите не означава нещо едро, грозно и с големи зъби, което хапе, щом го погледнеш любопитно. Обратно, с очилата и дълбокия си, умен поглед зад тях, Еко е толкова типичен интелектуалец, че портретът му би могъл да служи за илюстрация в речник, ако по света имаше речник, който илюстрира абстрактните понятия с картинки. Той е философ, защото се занимава с мислене за най-важните неща на света, медиевист, защото разбира много от тъмните средновековни помисли, дела и събития, семиотик, защото изследва знаците, включително тяхното значение. Така че вероятно Еко е сред малцината на този свят, които имат отговор на въпроса: какво се случва, ако означиш един знак с друг знак, после, за да запазиш тайната само за шепа посветени, означиш и двата тези знака с трети, много подобен обаче на някакъв си четвърти, съществувал от древността, но останал само в недостъпната свещена книга на древно хималайско племе и съвсем случайно отбелязан в стар бакалски тефтер, намерен при разкопки на тавана на граф Дракула, но после загубен в мазето на музея Лувър? Да ви прилича на писанията на Дан Браун или нещо подобно? Със сигурност, но нещата са обратни – не Умберто Еко прилича на Дан Браун и подобните му, а Дан Браун и подобните му силно се опитват да приличат на Умберто Еко. Не успяват, защото им липсва типично ековското, идентификацията на човека, който винаги знае какво говори, но никога сам не си вярва до край. Ето какво казва Еко в едно интервю по повод последния си роман – „Пражкото гробище”:

Превод: Имате ли време да четете книгите си. За да прочета ваша книга, на мен ми трябват няколко дни – казва водещата. - Не е толкова важно да четете книгата – отвръща Умберто Еко, - достатъчно е само да я докоснете и да възприемете нейните мистериозни флуиди.

Известно е, че в естетиката, тоест, във всички сфери на изкуството, както и в някои части от живота, въпросните мистериозни флуиди се състоят от две базисни субстанции – красивото и грозното. Неслучайно през 2004 година Умберто Еко издаде книгата си „История на красотата”, а три години по-късно – нейният зъл, но неизбежен брат-близнак - „История на грозотата”. Странно е, но само донякъде, че един от примерите, които Еко сочи в „История на грозотата”, се казва Мерилин Менсън. Това е скандален американски певец, чието име комбинира имената на нещо много красиво и нещо много грозно, облъчили силно втората половина на ХХ век – актрисата Мерилин Монро и масовият убиец Чарлз Менсън. А е странно, защото пък самият Мерилин Менсън, нарочно изградил си имидж на човек, грозен почти като смъртта, има известна песен със заглавие „Красивите хора”, песен, която е ако не красива, то поне интересна:

Преди няколко месеца, на 5 януари, пиемонтецът Умберто Еко навърши 81 години. Отказа цигарите, понапълня, вече не е толкова подвижен и затова,  както отбеляза един британски колега – за интервюто присяда на стола някак леко настрани. Духът и мисълта на Еко обаче продължават да са просветляващо подвижни, каквито са били през целия му, вече забележително дълъг живот. През годините той се е произнасял по много теми, казвал е интересни, важни, забележителни неща, понякога дотам забележителни, че е преобръщал мисленето на хора или групи хора в нови посоки, към нови хоризонти. И не е пропуснал, разбира се, темата за любовта и омразата.

Превод: Ние продължаваме да мислим, че главната страст, която движи човека, е любовта. Не е истина. Любовта е много избирателна. Ако аз обичам теб, искам никой друг да не те обича, освен мен. Искам също ти да обичаш мен и не искам да обичаш никого другиго. Така стоят нещата с любовта. Докато омразата е щедра. Тя е навсякъде. Ти можеш постоянно да се сред хора, които винаги мразят другите хора. Затова още от началото на човешката история съществуват войните. Защо например диктаторските режими никога не говорят за любов, те винаги говорят за врагове, за омраза към другите. Така аз открих силата на омразата, ние сме мразещи хора.

Това казва Умберто Еко, чиито английски в случая не е достатъчно добър, за да изрази нюансите на неговата мисъл, но е достатъчно добър, за да схванем ние посланието. Или поне да ни предизвика да поспорим. Но как се спори с човек, в чиято лична библиотека има 50 хиляди тома книги? Ами просто е: по възможност - не се спори. И се изпълнява се съвета му – чети и ще се спасиш сам. По възможност, казвам - не е задължително.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: