Великите европейци - Теодор Жерико

„Изберете открито море, вместо какъвто и да е друг край!” – иронично ни съветва през 21 век група Ахав в композицията си „Още един сал на Медуза”. Сюжетът става популярен във Франция почти 200 години по-рано, през самата 1816-та, първо заради силния обществен скандал, който случката предизвиква. Три години по-късно пък, когато младият и талантлив художник Теодор Жерико излага едноименното си платно в Салона на изкуствата, сюжетът става безсмъртен.

Естествено, покрай картината отново има скандал. Дори няколко. Властта се чувства гузна за случая с „Медуза”, не иска тази вина да се помни, затова картината е изложена под заглавие „Сцена от корабокрушение”. Но всички знаят откое корабокрушение е сцената,  коментират усилено и още тогава се поражда усещането, което по-късно историкът Мишле обобщава: „Това е самата Франция. Това е нашето общество, покачено върху сала на „Медуза”.” Но Мишле добавя и още нещо, което всъщност е на нивото на модерния ни обществен хоризонт. „Картината на Жерико – казва той – е дори още по-всеобхватна от съдбата на Франция в епохата на реставрацията. И сега, когато всички разбираме колко крехък е животът на планетата, тя е актуална като никога”.

Втората посока в скандала е свързана с позицията на самия Жерико, огорчен не толкова от критиките на официозните критици, колкото от ръкоплясканията на либералите. Те подкрепят всъщност темата на платното, подкрепят смелостта да се изложи картина, която уязвява властта, изобщо, виждат в цялата работа опит за нещо като революция. Само че тя не е. Е, поне не е революция от социален тип, а е пример за своеобразна революция в изкуството. Защото точно покрай тази картина Жерико се превръща в художника, поставил началото на романтизма във френското изобразително изкуство. „Поне един да беше споменал нещо за художествените качества на платното ми” – казва Жерико за тези положителни отзиви.

По-късно обаче има и трети скандал, този път естетически. Картината продължава да се коментира и мастити фигури, привързани към властващия неокласицизъм, иронично питат - може ли изобщо да се рисуват такива грозни сцени и това да бъде наричано изкуство. Романтиците отговарят, че може и развиват теорията за грозното като иманентна естетическа категория. По това време Теодор Жерико обаче е в Англия, където, за разлика от Франция, естетиката, заложена в „Салът на Медуза”, предизвиква много възторг, носи му слава и пари.

Когато става толкова известен със „Салът на Медуза”, Теодор Жерико е на 28 години. Той е роден в Руан през 1791, семейството му е богато и образовано. Младият Жерико учи в Императорския лицей в Париж, но после решава да се отдаде изцяло на изкуството. Докато учи живопис при Клод Верне, другите от курса се опитват да правят някои неща като Жерико, но Верне ги сгълчава – не му подражавайте, той носи поне трима или четирима художници в себе си, не се опитвайте да го настигнете. Отначало самият Верне го критикува заради пренебрежението му към корифея по това време - Давид, и за пристрастията му към Рубенс, но и поощрява огромния му талант. Скоро Жерико се мести при учителя Пиер Герен, където обаче изучава повече формите и анатомията. Всъщност, доколкото се знае, истински негов учител става музеят Лувр, в който Жерико ходи да копира известни майстори. От съвременните си художници най харесва Антоан-Жан Гро заради драматизма и експресията в неговите платна, чиито сюжети са свързани главно с бойните походи на Наполеон. Такъв е дебютът и на  Жерико. През 1812 година, когато е само на 21, той излага в Салона на изкуствата голямото си платно – „Офицер от конните егери на императорската гвардия тръгва в атака”. Такъв е бил принципът тогава – заглавието на практика да разказва целия сюжет. Но в случая не заглавието е важно, а фактът, че в картината си Жерико безцеремонно нарушава живописните канони на неокласицизма, като придава дълбочина на плоската повърхност и използва такива цветови контрасти, че самият Давид се спира пред платното и казва: „Какво е това? Защо аз не познавам тази четка?”

През следващите години четката на Теодор Жерико, става все по-уверена, но животът го затрупва с неприятности. Разгромът на Наполеон в Русия и лавината от събития, които само за три години водят до Ватерло и връщат Бурбоните на престола, докарват Жерико до тежка депресия. Сегашни лекари смятат, че по принцип той е страдал от шизофренична психоза – това не е доказано, но и депресията му стига, за да го накара да замине за Италия. В решението се намесват и още два фактора – преследванията, на които са подложени привържениците на Наполеон във Франция, както и вероятността младият Теодор по това време да се е забъркал в любовна афера със собствената си леля. Така или иначе, в Италия той изучава страстно и в детайли Микеланджело. Част от наученото прилага после, при сътворяването на „Салът на Медуза” – картината с обстановка и колорит типично романтични, но в която хората са изобразени сякаш в скулптурни групи, а това привнася и необходимата заради сюжета силна доза реализъм. Странното е, че Жерико се превръща в истински патоанатом, зарива ателието си с разлагащи се парчета от трупове, които изучава при подготовката си за сътворяване на това платно, но при самото рисуване използва наученото съвсем умерено и на място, без да изпада в натурализъм. „Салът на Медуза” е картината, която така го завладява вътрешно, а в същото време е толкова сложна и предизвикателна от професионална гледна точка, че той предприема крайна стъпка – за да стои в ателието и да рисува, без да се разсейва със светски дела, обръсва главата си. И не се разсейва цели осем месеца. След което идват големият скандал и голямото признание.

При двегодишното си пътуване в Англия, Жерико се запознава с творбите на Констабъл, а когато се връща във Франция, продължава с две неща – прави серия от портрети на психично болни и рисува коне. Коне, коне, коне. Цял живот той усъвършенства собственото си съвършенство в рисуването на коне. Откъде знаем, че е бил съвършен, ли? Ами известна е една такава случка от младостта му. Неговият учител Пиер Герен имал прочута картина с блестящо нарисувана композиция от седем коня. И как се изразил ученикът за учителя си? Само един мой кон е способен да изяде и седемте на Герен - заявява той скромно. Разбира се, освен самооценката на Жерико, имаме налице и самите негови многобройни картини с коне, по които можем да съдим за гениалността му в това отношение. Обаче истинските коне не са безопасни като нарисуваните. По време на езда в края на 1822 година, конят хвърля Жерико върху купчина камъни и го наранява сериозно. Агонията му продължава повече от година, но неизбежното се случва в началото на 1824-та, когато той няма навършени дори 35. Приятелят му Делакроа, който развива след него френската традиция на романтизма, пише: „Сред най-големите нещастия, които можеше да понесе изкуството на нашата епоха, трябва да се отнесе смъртта на удивителния Жерико”. И не за него, но сякаш точно за него, основателят на европейския романтизъм в музиката Шуберт, почти по същото време пише своята прочута Серенада, известна още като „Лебедовата песен”.