"DOG EAT DOG не са спирали да работят"

Американската хард кор/пънк банда DOG EAT DOG е едно от големите имена на поредното издание на „Wrong Fest”. Поляните край софийското село/квартал Войнеговци отново ще бъдат арена на алтернативния фестивал. Датите са 13 и 14 юли. Предстои обявяването на още участници в различни музикални стилове. Иначе DOG EAT DOG се събират през 1990 година в Ню Джърси, САЩ. В дискографията им фигурират четири дългосвирещи албума. DOG EAT DOG стават известни в началото на 90-те години на миналия век, когато издават дебюта си „All Boro Kings”, откъдето е големият им хит "No Fronts". Най-новото издание на бандата, в която главно действащо лице е John Connor, е от миналата година – минито „Brand New Breed”. Повече в интервюто на Мартин Николов.

- Привет, John! Защо се получи толкова голяма пауза между последното Ви издание „Walk With Me” от 2006 и новото ЕР?

- Имахме много проблеми от бизнес естество по отношение на мениджърите. Неща, за които не ми се говори. Бих казал, че бизнес страната на музиката, често води до загуба на удоволствието от самата музика. Бизнесът при нас като група, никога не е бил лесен. Винаги сме правили страхотни шоута и винаги сме изпитвали удоволствие от композирането, както и споделянето на песните с публиката, но заедно с това много неща се промениха от 1999 и 2006. Музикалната индустрия е много различна. Днес, за да съм откровен, се забавляваме много, когато изпълняваме старите парчета. По този начин превръщаме DOG EAT DOG в парти група, защото не можем да се отдадем изцяло на бандата. Имаме други интереси, имаме работа, живот извън групата. През последните 10-11 години DOG EAT DOG не са спирали да работят, но само по около 3 месеца в годината, защото сме парти банда. Също така се чувстваме заредени с много повече енергия, което се дължи на китариста на Roger Haemmerli. Той предложи да се опитаме да създадем нов материал. Все още приемаме Roger като новия в групата. Самият той предложи някои много добри идеи, върху които поработихме и комбинирахме с нашите. Така осъзнахме, че много лесно ни се отдава да правим нови песни. Взехме решението да композираме нова музика, но тя да е под наш контрол. Не искахме да се обвързваме с лейбъли и да създаваме някакви партньорства, искахме да работим без началници и хора, които да ни казват, какво да правим. Решихме да продължаваме без разни мислители, които да смятат, че ни притежават. Стигнахме до положението, в което да издаваме нашата музика сами, като контролираме разпространението и съобщенията към медиите и феновете. И най-якото е, че през повечето време се забавляваме.

- Звучиш доста мотивиран…

- За да съм честен, последните години бяха много интересни и забавни. Групата е във вихъра на събитията. Концертите се получават страхотно, реакцията от всяко шоу е невероятна. Понякога свирим в клубове, друг път на фестивали, но всяка вечер, независимо дали сме със съпорт или ние сме отваряща група, DOG EAT DOG винаги са едни от най вълнуващите участници в концертите. Това, разбира се, по наше мнение. Така че, когато енергията е налице и имаме какво да споделим, нещата се получават естествено. Дори точно в момента сме в кондиция, в която даваме всичко от себе си.

- Коя е най-смелата постъпка в кариерата Ви?

John Connor - Най-смелото решение, което взехме, беше през 1999 година, когато отделихме една година, за да направим албума „Amped”. Тогава имахме много проблеми със звукозаписната компания. Трябваха ни много време и енергия за този диск. При записите, уволнихме мениджъра ни заради различни бизнес проблеми. Когато „Amped” излезе, бяхме сами и се свързахме с един пич, който беше много добре познат в Германия. Решихме да му дадем шанс и да ни стане мениджър. Идеята му беше да се разделим с „Roadrunner Records”. Той смяташе, че договорът ни с тях е ужасен, което си беше самата истина. Посъветва ни да се разделим с лейбъла, ако искаме да оцелеем като група. Беше труден период. Отне ни три години, докато си стъпим на краката. Също така след две години уволнихме и този мениджър, но най-смелата ни постъпка беше, да се разделим със звукозаписната компания. Така смятам. В края на краищата този пич от Германия беше прав. Това наистина ни помогна, за да се съхраним като банда. Но в същото време ни изхвърли зад борда. Хората ни забравиха, не мислеха за нас, защото нямахме подкрепата на лейбъл. Отново станахме много малка банда. Не се отчаяхме. Най-важното беше, че продължавахме да се забавляваме и да се наслаждаваме на музиката, защото тя е дар. И ако не изпитваш удоволствие от това да споделяш този дар с хората, то си губиш времето.

- Спомена „Roadrunner Records”, какво си спомняш от времената, когато Billy Graziadei от BIOHAZARD дава вашето демо на лейбъла и Ви помага да сключите договор с него?

- Говориш за началото на 90-те или по-точно за 1993 година. Трябва да превъртим седем години. Времената за DOG EAT DOG бяха невероятни. Станахме известни в Ню Йорк. Изкарахме няколко демота и хората харесаха групата, всеки път, когато имахме концерт, феновете ставаха все повече. Имахме много добра публика, приятели като BIOHAZARD, които ни помагаха, защото харесваха онова, което правим. Когато получихме обаждане от „Roadrunner” и те ни казаха, че се интересуват от нас, сметнахме, че това е страхотно. Не съжалявам за съвместната ни работата. В средата на 90-те към тях бяхме ние, BIOHAZARD, FEAR FACTORY, LIFE OF AGONY, SEPULTURA, TYPE O NEGATIVE – много страхотни банди, издавахме, обикаляхме по турнета, бяхме приятели. Това бяха много вълнуващи времена за музиката. Не ме разбирай погрешно – нищо лично към „Roadrunner”. Просто за групата като цяло контрактът с тях нямаше да проработи добре в дългосрочен план. Но в началото, всичко беше много добре. Тогава нямахме търпение да представим DOG EAT DOG на света, а „Roadrunner” се справиха чудесно със задачата.

- Имаш ли мечти, които все още не си осъществил?

- Не са много. Късметлия съм, че съм се срещнал с повечето от моите музикални герои. Може би някои мечти от детството ми, като да тренирам професионално хокей на лед. Никога не станах хокеист, но не страдам от това. С групата бяхме късметлии да излизаме на една сцена с някои от нашите герои. Така че имам малко несбъднати мечти. Едната е да играя за любимия ми хокеен отбор „Ню Йорк Рейнджърс”, както и да изляза на сцената на „Медисън Скуеър Гардън”. Значи все още имам неосъществени мечти.

- Тогава смяташ ли, че DOG EAT DOG получават онова, което заслужават?

- Тази група винаги е била средство за всички нас да създаваме приятелства, да обединяваме хората, да обикаляме света. Били сме в повече от 46 държави, имаме рожден ден, ставаме на 27 и започваме 28-годишнина. Така че DOG EAT DOG са получили невероятни шансове и дарове. Някои хора смятат, че би трябвало да сме по-големи и по-популярни, но що се отнася до мен, аз съм удовлетворен от това, което сме оставили зад нас, от историята ни и съм оптимист за бъдещето на бандата. DOG EAT DOG са получавали много невероятни дарове през годините. Така че не съм разочарован, а точно обратното - смятам, че сме големи късметлии.

- Имали ли сте проблеми с лейбълите през годините? Да Ви карат да правите неща, с които не сте били съгласни?

- Основният проблем, който имахме с „Roadrunner” беше, че подписахме с тях. Никога не се опитаха да променят звука ни или стила ни. Не беше това. DOG EAT DOG бяхме собственост на „Roadrunner”, а това е метъл лейбъл. Основната му посока е метъла. А ние сме банда, чиито корени са в хеви метъла, в хард кора, но в същото време и в регето, попа, и рап музиката. Това всъщност беше основният проблем с „Roadrunner”. Ние искахме те да ни подкрепят на пазара и да влагат пари в нас. Заради това, че лейъбълът е метъл, ни промотираха основно в "Metal Hammer", "Kerrang!" и списание „Hard Rock Magazin”. За нас това беше добре, обичаме тази сцена и това не беше повод за неуважение към усилията на лейбъла. Но в същото време смятахме, че ако искаха да ни представят по правилния начин, трябваше да се опитат да достигнат до скейтърите, любителите на сноуборда, хората в хип хопа, дори и до феновете на поп музиката. На тази основа възникна проблемът с „Roadrunner” – това е лейбъл за метъл групи и те се справяха страхотно с тяхната промоция. Свършиха и добра работа за DOG EAT DOG. Да не забравяме, че имаме „MTV” награда през 1995 година. И това беше най-голямото постижение на звукозаписната компания до този момент. В същото време обаче имаше неразбирателство или да го наречем разлика в мисленето на културно ниво между DOG EAT DOG и „Roadrunner”, която стана повод за проблемите между нас.

- Би ли споделил със слушателите най-невероятното вдъхновение за песен, което си получавал?

- Това ми дава възможност да говоря за новото ни EP. То се казва „Brand New Breed” и в него има песен за едно от моите кучета. Имам две в къщи. И двете са взети от приюти. Едното не знам на колко години е. Но е много възрастно, има много подутини под кожата си и много брадавици. Когато започвахме да работим по новото издание, един ден се разхождах с моето старо куче и ми хрумна една реге идея. Roger много му хареса, добави още музика и припеви, след което аз написах всички текстове и мелодии за моето подуто куче Къртис. Което е едно от най-забавните вдъхновения, които някога ме е спохождало. Един пример от миналото е, когато записвахме албума „Play Games”. Тогава написах текстовете и мелодиите за песента „Games”. През цялото време в главата ми звучеше гласът на Ronnie James Dio. Усещах го като желание да участва в песента. Споменах това на един човек от лейбъла с надеждата, че той ще се свърже с Ronnie и ще му предложи да пее с нас. И независимо от невероятната молба, която имах, още по невероятно беше, когато Ronnie Dio се съгласи да участва и с удоволствие да попее с DOG EAT DOG. Тази случка си остава невероятно вдъхновяваща, както и самото сътрудничество с него. Това си остава една от любимите ми срещи с рок звезда. Преживяхме го като нещо от „Wayne's World”.

- Спомена филма „Wayne's World”, тогава кой е твоят най-Spinal Tap момент?

John Connor - Човече, наистина не знам какво да споделя с теб. Трябва да помисля... Една от приликите ни със сценария на филма е, че в миналото имахме много барабанисти, преди към нас да се присъедини мистър Brandon Finley. Наистина беше налудничаво. Свирили сме на много тесни клубове, в невероятно малки места, където половината сцена е заета от завеса, от пилон за танцьорки или с нещо друго... Нека да помисля... Веднъж по време на Световното първенство по футбол в Германия получихме покана да свирим на стадиона в Бохум – той беше отворен за свободен достъп на публиката, за да могат феновете да гледад мачове, да пият бира и такива неща. Отидохме ние, включихме си инструментите към системата и разбира се там нямаше никого, защото беше средата на седмицата, а Германия и Бразилия не играеха по това време. Излизаме ние на тази огромна сцена с оборудване, достойно за THE ROLLING STONES, свирихме около 30 минути, а на трибуните имаше може би около 20 души на футболен стадион за 20 хиляди. Този момент от кариерата ни, който е доста смешен, ми идва на ума в момента. В края на краищата философията ни не се промени. Няма значение дали излизаме пред стотина души или 10 хиляди – винаги го правим пълни с енергия, с чувството, че имаме работа за вършене, а това е свиренето, наслаждавайки се на музиката. За нас е забавно, но изпълнението ни не трябва да се променя, когато се качваме на сцената и пред нас има 20 души. Ще направим така шоуто, сякаш пред нас стоят 20 хиляди.

- Каква „порода” е новото Ви издание?

- Съвършено нова порода. То е символ на новото лице на DOG EAT DOG. С басиста Dave събрахме групата през 1990. Brandon се присъедини към нас през 1995. Това е дългия път на все същите трима души. През последните десет години с кратки прекъсвания свирим с един джентълмен, който се казва Roger Haemmerli. Стигнахме до идеята да му предложихм да не бъде само наемник, а да стане част от отбора и да бъде пълноправен член на бандата. Така оформихме новата порода. Това е втория етап от развитието ни - DOG EAT DOG 2.0. Обложката е куче Франкенщайн, което представя новата глава в историята на групата. Музикалната страна не е толкова променена, т.е. хората, които чуят новото ни издание, няма да бъдат шокирани. В него няма невероятни нови посоки, опитали сме различни неща, поразкършили сме се в различни стилове, както винаги сме правили, но онова, което феновете основно ще чуят, е радостта и удоволствието, което групата изпитва от музиката. Когато изпълнявах песните на най-близките си приятели, на бившите членове на DOG EAT DOG и т.н. всички казваха, че звучим така, все едно си изкарваме страхотно, а в композициите ни има яки усещания. Така че съм много окуражен от реакциите на хората за „Brand New Breed”.