Елисавета Багряна – една от вечните българки

Тази година отбелязваме 125 години от рождението на прочутата българска поетеса Елисавета Багряна (родена на 29. 04. 1893 г.). По този повод в Столична библиотека бе открита изложбата „Аз – Багряна”. Експозицията е част от кампанията "На училище в Столичната библиотека", която цели да привлече интереса на младите хора към литературата.

Родена през 1893, Багряна започва живота си в един много „патриархален” период за България и нейните жени. В творчество на поетесата се проявява стремежът на новите поколения българки към равенство, свободна изява, пълноценен живот и достойно място в обществото. Всичко това вече го има в популярната й първа стихосбирка „Вечната и святата”(1927). Тя носи името си от две стихотворения – „Вечната” и „Святата”. Те са символични образи на жената – човек, майка, възлюбена, възторжена или страдаща.



Какъв човек и каква жена е била самата Багряна? „На гости” сме на една от най-ярките фигури в българската книжнина, най-голямата българска поетеса – отбеляза нейния събрат по перо Найден Вълчев от Съюза на българските писатели, дългогодишен приятел и колега на Багряна от списание „Септември”. Той започна със спомени от времето на Втората световна война. Озовал се на село заради бомбардировките над българските градове, той четял големите български поети и се вглеждал в снимките им, изрязани от вестници. Една от тях била на Елисавета Багряна.

Неподозирано, няколко години след това, аз се оказах литературен сътрудник в списание „Септември”, в отдел „Поезия”, т. е. до бюрото на Елисавета Багряна, където прекарахме заедно 20 години – разказва Найден Вълчев. Много неща чух, научих, видях. Тя четеше с молив в ръка, много грижливо, с уважение към всеки автор, без да налага строго своето мнение… Най-голям интерес тя проявяваше към младите: какво ще кажат те, с какво ново идват. Каква е новата вълна в развитието на българската лирика? Те също знаеха с кого говорят, имаха този респект, който беше естествен, наложителен, важен, и много поучителен за всички ни, за всички тях.

Още любопитни спомени за Багряна: Тя обичала да разказва как в зората на пътническата авиация станала първата българка, летяла до Париж. На връщане обаче повечето пътници се отказали, защото по това време станала някаква катастрофа и поетесата се прибрала в София сама в самолета. Найден Вълчев разказва още как много години по-късно Багряна посрещнала вестта за убийството на президента Кенеди. Група литератори научават за това, докато били на маса в известен софийски ресторант:

Елисавета Багряна остави вилицата и ножа на чинията си и повече не се докосна до тях. Пребледня и каза: „Страх ме е за човечеството”. Тя, бурната Елисавета Багряна, която от нищо не се боеше, която обичаше музиката, рисуваше, беше се борила за женска самостоятелност, против еснафството, в такива моменти сеизмографът на нейното сърце отбелязваше важните трусове, които придружаваха нейните дни – бели и черни.

Найден Вълчев разказва и за последните дни на Багряна, която умира в елитен старчески дом през 1991, на 97 годишна възраст:

Посетихме я с жена ми. Тя се зарадва, прегърна цветята, ръцете и бяха изтънели. Пръстите й бяха почти студени. Аз обърнах пръстена й, който се беше завъртял. Тя каза: „моят александрит, пръстенът на самотата”. Но тя сама не беше. Когато Ален Боскеиздава антология на стоте най-хубави стихотворения в света, България е представена с нейна творба. И тя беше при тези сто, сред тези най-избрани световни поети.

Антологията на Боске е само част от признанието, което Багряна получава приживе и след смъртта си. Стиховете й са преведени на 30 езика. Издавани са във Франция, Русия, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др. Тя работи дълго и плодотворно. Последната си стихосбирка – „На брега на времето”, издава на 90 годишна възраст през 1983 г., 56 години след първата. Но и в последните си творби запазва мелодията на своя стих и свежестта на вдъхновението си.

През 1983 г., по случай 90-годишнината си, е удостоена с тогавашната най-висока държавна награда – „Герой на Народна република България”.